Аз съм гаден хейтър

Тръгвам си от работа. Кръстовищата на “Позитано” са пълни с коли, паркирани “извън” синята зона, но в кръстовище – стоят си по цял ден паркирани безплатно в центъра, само щото тук паяк не стъпва – или поне не е стъпвал от средата на октомври, от когато съм тук. Псувам авантаджиите.

Минавам покрай “Сам дойдох” и ще пресичам “Стамболийски” по пешеходна пътека тип “зебра” – ако бях набожен, щях да се прекръстя няколко пъти, защото бяла G-класа AMG ненадейно се е боднала почти не на пътеката и по никакъв начин болидите, долитащи от “Христо Ботев”, не биха могли да ме забележат и дори не подозират за моите пешеходно-самоубийствени намерения. Псувам паркиралите “за малко”.

Минавам по тротоара в посока “Света Неделя”, свивам покрай Министерство на здравеопазването. Там черни немски лимузини със сини светлини стоят гордо разхвърляни по натрошените плюещи плочки, а хората се държат като атоми в тенджера с кипяща вода – никой не знае накъде е тръгнал, но много бърза и нищо не може да го накара да върви в една шибана посока. Псувам хората, на които тотално им липсва елементарна култура на движение.

Опитвам се да се доредя до входа на подлеза за метростанция “Сердика”, но първо трябва да картографирам наум 5-6 импровизирани сергии с чорапи и мартеници, минимум два чувала с гевреци и няколко “промоутъра” на курсове по английски, стоящи точно посредата на всичко и между които се забелязва и уличен музикант. Избирам траекторията с най-големи шансове за поемане на следработния човекопоток и тръгвам.

Метрото – ах, метрото. Силно напомня на подземните допълнителни нива в “Супер Марио” – скачаш в дупката и не знаеш какви изненади да очакваш от живота. То и скачането не е лесно – лелки тичат настървено към апаратите на входа, сакън да не маркираш картата си преди тях, и точно пред апарата набиват спирачки и се заравят във войнишките си мешки в търсене на картата си. Заобикаляш ги, влизаш, и пак греда – отде да знаят хората, че на ескалатора се стои вдясно? Ами ако просто не искат? Псувните не спират…

Някакси оцелял в тежката борба за позициониране възможно най-близо до вратата, вече съм в метрото. Наблюдавам хората. Не ги слушам – със слушалки съм, защото иначе започва да ме хваща яд, че нямам автоматично огнестрелно оръжие. За пореден път преосмислям репликата “лош човешки материал”, популяризирана от идола на лошия човешки материал. И тия хора другия месец ще гласуват…

Прибирам се леко ядосан, силно мотивиран и аз не знам за какво точно и изключително разсеян. Забравил съм да взема майка ми от работа, забравил съм, че имам уговорена среща, не съм се сетил, че мога да мина еди-къде-си да свърша там някаква работа… Защото единственото, което обмислям, е как да се разкарам от тая псевдоцивилизация и как, аджеба, да си подредя живота, така че да сведа до абсолютен минимум контакта ми с по-горе изброените същества.

Аз съм гаден хейтър.

Масата

– Тая работа, братко, не може тъй да продължава… – рече Жоро касапина. – Не може и не бива – требе нещо да се стори. Що е имало да се опуща сме опущили вече – требваше преди два-триесе лета некой да стане, да си удари юмрука у гърдите и да викне – ставай, народе, стига спа! Ей го, Борован е спал по Ботево време и още тъй говорят…
– Чакай бре, Жоре, не мой се пали като стърнище на юлски пек! И да беше станал некой, с юмрук, без юмрук, да викне…. кой ще го чуе, бре? Пена зачобръснатата ли? Или я, къде сливата на двора чува по-добре от мене?
– Има кой да чуе, Ивко, има! Мое и да не е у наше село, мое и у Кулско ич да не е… ама има будни ора у тая държава! Верно е – они кадърните още кога требваа визи се качиа по самолетите и излетеха…. Като глухарчета, Ивко – гледаш го убаво, невинно, крехко… тамън са е освободило от оковите на таа пуста земя, навирило се като гладно пиле от гнездото и се озърта налево-надесно да види малко свет. Ама те напъне тебе изотвътре, кихнеш, духнеш му в лицето и оно си…. айде да си траем, оти Гица само ми дудня що съм пцувал много.
– Па щом има будни, стани и викай бре! Тебе поне те знаят ората, нали си касапин – цело село си обиколил, барем и веднъж да беше…. От деца до старци, що е живо, все те знае кой си!
– Я ли да станем? Мене, Иво, само коги ме видат с точилото и ножа, па и таков небръснат… никой нема да ме земе насериозно.
Вървеше им сливовата, и пръжките си ги биваше. Навън виелицата носеше облаци белота насам-натам и не спираше да доизкусурява като скулптор оформилите се преспи – де беше голо, голо си остана от брулещия вятър, а зад всеки загладен вече ръб се криеше дълбока пряспа, която дечурлигата щяха с радост да утъпкат на другия ден.
И стигаше му на Ивко тая малка радост – печка да бумти и да има бутилка, която да сподели с верния си приятел. Само Жоро, селският касапин, не можеше да укроти туй бунтарско пламъче, дето не траеше олигархията в големия град. Той единствен виждаше по-далеч от другите – отвъд оградата си и след табелата за край на селото. И не му даваше мира тая мисъл, че като кръвожадни кърлежи тая сган двулична се е впила в тяхната България и смучеше, но не ей тъй, колкото да облажи – а до последно щеше да смуче, докато и последния капиляр на тая все по-изпита жалка държавица не опре стените си една у друга….

Има ли живот в Северозапада?

TL;DR: В Северозападнала България животът кипи. Или не?

Част от хората са се превърнали в ДУБ и са се преместили далеч от селата, в т.нар. “цивилизация” (да не се бърка с термина “цивилизация”, моля). Сиреч, отишли са където има турбо-гига-мега-маркети – Видин, Монтана, и най-вече София.

Други хора са видяли как пада полосата в края на миналия век и като невидели са отишли да трупат богатство, миейки чиниите на европееца.

Трети просто са умрели, щото им е дошло времето.

Четвърти не се дават – стоят си тук, в дивото, борят се с отшелническата си съдба и дебнат ако случайно някой дойде на гости в селото и има кола, да го пратят до близкия град, че само там има магазин.

Къщите са празни. По-празни дори от главата на ДУБ. Някога някой е събрал родата си и всичките си спестявания, мъкнал е материали с каруцата от другия край на равнината, давал е всичко от себе си, за да има къде да създаде и отгледа семейството си, за да има къде да се смеят и да плачат заедно, да има къде да нахълтва wannabe-родата със събаряне на портата, за да вземат някоя от дъщерите му за булка. И да има от къде да изнесат дървения съндък, в който всеки приключва рано или късно. Но това е било някога.

После всички са си тръгнали, оставяйки историята и спомените си в тия къщи. Ученици в тях вече не е имало, то и училище в селото вече е нямало, но учебниците са си останали в раклата. При войнишките снимки на мъжете от семейството. При старите изрисувани сандъци, избродирани пердета и кревати с дърворезби. При всичката друга мераклийски подбирана с годините покъщина, в която всяко поколение е оставило своя почерк.

И когато си кажем “ето, това е краят”, за някои хора тепърва настъпва началото – за хора като Генади от горната махала, който малко преди ерата на търкането на билетчета се захвана със затриване на къщи. Колко е трудно да отвориш къща, в която никой не живее от години? Николко. А вътре има “безплатни пари” във всякаква форма – антики, всякакви етнографски джунджурии, тук-там по някой ретро телевизор или радио. И, естествено, любимите на всички – вторични суровини.

Първо се изнася най-ценното – алуминиеви центрофуги за пчелни пити, запазени масивно изработени печки, декоративни елементи от мебелите. После инструментите, с които някой някога си е създавал хляба. После пружините на креватите, понякога дори жиците се къртят от стената.

Хубавото е че неотворените къщи в едно замиращо село рано или късно свършват. Всичко е изтърбушено, няма вече къде да тарашиш. Тогава отиваш да си търсиш благото другаде – тъй стана и с Генади и неговата дружинка. И от тогава селото лека-полека върви по пътя на Припят – гледаш джунгла, викаш си “тук имаше улица”. Встрани от нея стърчи останало стълбище от чорбаджийска къща. Мъртвило.

Но не съвсем. Фазани, пъдпъдъци и всякакви други полски хвъркати ликуват в безмерните плодородни земи на Дунавската равнина. Няма хвърчащи коли, няма хора, няма кой да смущава тяхното пилешко щастие. На пръв поглед озлобени кучета се радват на всяка ласка от непознатия, всяка наченка на игра и всяка подхвърлена огризка. Току изшумка нещо в гората, обърнеш се – палава сърничка те оглежда като извънземно, може би за пръв път виждаща двукрако същество, и то с колело. А по пътя не спират да изскачат зайци и лисици, не по-малко любопитни от сърничката.

Животът цъфти и връзва в тоя пуст Северозапад! Цъфти и връзва зад всеки храст, под всяко дърво и на всеки баир. Но не и в къщите на хората.

ДУБ

TL;DR: Таковало си е таковата.

Днес сутринта имах нещастието да послушам (и инцидентно – погледам) bTV. Повръща ми се. На Нова година ще излъчват запис (или наживо, не разбрах) на концерт на Слави Трифонов. Някакви си там гости в сутрешния им блок пускаха записи от такъв концерт и въодушевено обясняваха как, разбираш ли, “ей ТОВА е истинският български дух”. И все повече ми се повръща. Прикрита политическа пропаганда, за която няма закони и няма СЕМ.

Следва ТопШоп. Оглеждам се и забелязвам как половината от рекламираните от тях стоки са ми на една ръка разстояние – в жилището на човек, гледащ bTV и индийски сапунки. На някакъв нищо и никакъв блендер са му лепнали лъскаво име и щото е намален от 299,99 на 249,99 лева, народът купува. Щото знае, че е спестил пеесе кинта – нищо, че се е набутал с двеста.

И за да не вземе да ми се оправи изневиделица настроението като изляза навън, се оказа че трябва да ида до Kaufland – любимия турбо-гига-мега-маркет на бедния българин. Дебелият, уяден, но гладен и беден българин не ходи там, за да харчи пари, той ходи там за да пести. Пък може и да спечели – на всяка каса има пирамидки, а от тях летят едни милиони, само да ти остане някоя стотинка, с която да търкаш.

Първо дебелият уяден българин (ДУБ) трябва да паркира. Щото винетките са безбожно скъпи, бензинът е безбожно скъп, пътищата са отвратителни и няма къде да се спира в центъра, но ДУБ не може да си позволи да ходи пеша, еле пък да кара колело. Затова на ДУБ му се налага да паркира, и то не къде да е – а на инвалидно място. Тия от магазина са виновни – как може най-близките до вратата и единствените свободни места да са инвалидни, това дискриминира ДУБ. Пък и в момента, в който ДУБ тръгне да разлива телесата си през вратата на ръждивия си европейски отпадък, оставаме почти убедени, че ДУБ дори и да не е карал ТЕЛК, спокойно може а бъде обявен за инвалид. Пък макар и мозъчен.

ДУБ си взима количка. Защото с тия ниски заплати, особено пък в провинцията, ДУБ трябва да пести много. За да спестиш много, трябва да купиш много. След кеото ДУБ атакува – яхва количката и се влива в морето от дебилизъм, което прелива през вратите на заветния турбо-гига-мега-маркет. Най-атрактивни за ДУБ са местата с най-много други ДУБ – той знае, че там има нещо, от което ще спести много. А след като спести много, ДУБ с чиста съвест е готов да похарчи спестеното и гордо окупира щанда за мръвките. Щото ако не хапне мръвка, все едно не е ял. Освен на всеки ъгъл на щандовете, ДУБ се събира за лаф-мохабет и на касата. Тоя салам що бил поскъпнал с две стинки, ама нищо, нали свинското е паднало с пет. ДУБ събира точки. ДУБ си товари покупките в ръждивия европейски отпадък и гордо пуска шепа стотинки в ръката на просещо цигане в разцвета на силите си. Оставя си само една стотинка – да има с кво да търка.

ДУБ е щастлив. А аз си се връщам на село, сипвам си огнена течност и си паля печката. Леко натъжен, защото знам, че напролет ДУБ ще иде да гласува.

Човещинка

Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно… Преди две-три години си заслужих прозвището “оня, дето обикаля”, всички знаете защо и как. При “пробното” ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми – по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма “Бел мустак”, в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове… цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре – “Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли – лаят”. Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума – това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. “Отговорът” беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история – дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си – носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро – няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората… Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на “Бел мустак” да заредя с водица. Там, не щеш ли – кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. “Абе хубава е, ама много варовита”, рече – току-виж затова са я нарекли “бел”, а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби – има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. “Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал – друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!” – не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на “ти”. Похвали ме, че съм си тук, а не в София – нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти – а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало “Рики, на певеца, Мартин”. Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. “Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам – друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш”. И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота – пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката – даваш, щом имаш, пък ако нямаш – никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти – не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето.

Наздраве за здраве

TL;DR: Наздраве на всички. Сега подробно…

Обстановката си иска своето. Вкъщи, в студена вечер, докато си кодя кротичко, нищо не е по-приятно от тъмна бира или хубаво шотландско уиски. Но си има места, на които домашната сливова се явява като последното парче от пъзела. Онова ъгълче там долу вдясно, без което си може, но и без което пъзелът остава недовършен.

А и да пие с приятели може всеки. Пълните раниците с бири, тръшкате се на няколко пейки в Борисовата или Южния, наливате се като пациенти на д-р Радева, заебавате си бутилките до най-близката кофа и… утре пак. Но на село не е същото.

На село бабите нямат кафенета с по 50 вида кафе в менютата, те имат ракия. И като станат сутрин не си сипват в чаша. Те отиват в мазето, надигат бутилката с домашарка и удрят по един юнашки гълтък. Това им е на тях събуждането – и зареждането с енергия, и дезинфекцията, и антибиотика, и имунитета, и всичко. Ей затуй тия баби няма-няма и току изпердашат по 90 години животец без да са стъпвали в мол и без да знаят какво е “фрапучино”.

Но тъй като не съм баба, еле пък на деве’есе, и тъй като е вечер, седя си и си пиша код кротичко, а до мен се мъдри бутилка с домашна сливова, препек, 48 градусова скоросмъртница. С първия гълтък си намерих един бъг в autocomplete-а. С втория гълтък смених целия тъп модул с друг такъв. С третия гълтък написах тоя пост. С четвъртия ще си спомня всички истории, които съм слушал, за хората строили тая къща, чиято най-нова стая е довършена през 1927-ма. С петия се надявам да разбера какъв съм аз за тая къща, каква е тя за мен и защо, аджеба, сливовата ни събира по-добре от оная бяла магия между двете бисквитки “Oreo”.

А пък шестата, най-вероятно, ще ме накара да затворя тая модерна проклетия, от която пиша в момента, да туря последните няколко цепеници у циганската любов, да притворя отдушниците и за да се кротне малко, да угася и без това мъждукащата от ниското напрежение лампа, да си легна под вълненото одеало и да се отдам на най-сладкото в живота – оная мисловна работилница, в която всеки се заключва във времето между лягането и заспиването си и се захваща да дялка сънищата и мечтите си, за които цял ден и цяла вечер е събирал суровини.

Кой каквото си събере, това ще сънува. Наздраве и лека нощ.

Мисловна работилница

Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно… Преди две-три години си заслужих прозвището “оня, дето обикаля”, всички знаете защо и как. При “пробното” ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми – по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма “Бел мустак”, в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове… цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре – “Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли – лаят”. Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума – това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. “Отговорът” беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история – дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си – носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро – няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората… Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на “Бел мустак” да заредя с водица. Там, не щеш ли – кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. “Абе хубава е, ама много варовита”, рече – току-виж затова са я нарекли “бел”, а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби – има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. “Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал – друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!” – не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на “ти”. Похвали ме, че съм си тук, а не в София – нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти – а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало “Рики, на певеца, Мартин”. Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. “Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам – друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш”. И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота – пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката – даваш, щом имаш, пък ако нямаш – никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти – не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето.

Миграция на сървъри

Или как си прехвърлям една кофа сайтове от един сървър на друг по бърз и лесен начин и без почти никакви грижи.

Копиране на файловете

Разбира се, тук е полезен добрият ни стар приятел rsync:

rsync -avz /var/www/ root@hans.isld.nl:/var/www
rsync -avz /etc/nginx/sites-available/ root@hans.isld.nl:/etc/nginx/sites-available

Или на по-човешки език – изпращаме съдържанието на web root директорията до тази на новия сървър, компресирайки всичко, показвайки до кой файл сме стигнали и с “комбото” –archive, което запазва файловите атрибути. Същото правим и с виртуалните хостове на nginx.

В зависимост от използваната конфигурация, може да се наложи да се копират и други файлове, като например php.ini.

Копиране на базите данни

След като сме метнали файловете, трябва да преместим и базите данни. До сега го правех с mysqldump и премятане на файлове нагоре-надолу, но този път изрових перфектния начин това да се случи. Първо в ~/.my.cnf на “стария” сървър пишем:

[mysqldump]
user=root
password=secret

На “новия” сървър правим същото, но с [mysql] на първия ред.

И тук следва “магията”:

mysqldump --all-databases | ssh root@hans.isld.nl mysql
mysqldump mysql | ssh root@hans.isld.nl mysql mysql

Създадените (или редактираните) .my.cnf файлове ни позволяват да пускаме mysql/mysqldump без -u и -p параметри, което ни спестява писането на plain text пароли в терминала. Dump-ваме всички бази и директно ги засилваме по SSH до отсрещния MySQL. Втората команда пък копира всички потребители барабар с паролите и правата им.

След като всичко е копирано, остава единствено symlink-ването на готовите виртуални хостове в /etc/nginx/sites-enabled и всичко трябва да работи.

DNS записи за десерт

Последната стъпка в миграцията е прехвърлянето на DNS записите на всеки домейн към новия сървър. Предварително може всичко да се изтества с помощта на /etc/hosts (под Linux) или C:\Windows\system32\drivers\etc\hosts (под Windows). Ако не омажем нищо, по този начин мигрираме цял уеб сървър с практически нулев downtime.

ПП: Важно уточнение е че в моя случай всички прехвърляни сайтове са “собственост” на www-data, ако има добавени потребители, ще трябва да се създадат наново на новия сървър. Също така, ако сред мигрираните сайтове има такива с динамично съдържание, важно е да не се генерира такова след прехвърлянето на базата и преди промяната на DNS записите, за да не зависне некопирана информация на стария сървър.

Gitlab. Ами сега?

Понеже ползвам и Gitlab, ще опиша как протича и процедурата по неговото мигриране. На новия сървър инсталираме Gitlab CE Omnibus, както е описано в документацията им. След това, на стария сървър се възползваме от една благинка, идваща с пакета:

gitlab-rake gitlab:backup:create

Тази прекрасна команда ще архивира всичкото съдържание на Gitlab (без конфигурацията!!!) във /var/opt/gitlab/backups/<име>.tar. Тъй като всичката конфигурация е в /etc/gitlab, и нейното копиране не е ракетна наука:

scp /etc/gitlab/* root@hans.isld.nl:/etc/gitlab

Покатерваме генерирания .tar бекъп на правилното място на новия сървър:

rsync -avz <timestamp>_gitlab_backup.tar root@hans.isld.nl:/var/opt/gitlab/backups/

След като сме изкопирали конфигурацията, трябва да преконфигурираме Gitlab:

gitlab-ctl reconfigure

Това ще натамъни (почти) всичко, след което ще е нужно единствено възстановяването на бекъпа:

gitlab-rake gitlab:backup:restore BACKUP=<timestamp>

Обновяване на Gitlab

В моя случай се оказа, обаче, че версията на стария сървър е 7.х, пък на новия е 8.х и не приема бекъпа. Решението е елементарно:

apt-get update
apt-get install gitlab-ce

…на стария сървър, след което се повтаря процедурата с правенето и възстановяването на бекъпа.

Ако бъдете попитани дали наистина искате да изтриете всички таблици в базата на Gitlab на новия сървър – трийте, не се чудете, инсталацията е нова и празна и няма какво да се счупи 🙂

Използване на правилния nginx

Тъй като Omnibus пакета на Gitlab CE идва с негов си nginx, а новият ми сървър е комбиниран за уеб + Gitlab, ми се налага да го “откача” от единия и да го “закача” на другия уеб сървър.

Няма да описвам процедурата, само ще туря един полезен линк – тук се намира всичката полезна документация по въпроса. Само не забравяйте да добавите www-data към web_server[‘external_users’] в /etc/gitlab/gitlab.rb 🙂

Ти му говориш, оно рупа ли, рупа…

Някъде в началото на миналата година съм писал статия, в която обяснявам как трябвало да се правят бекъпи. Хубаво, умрял някакъв диск, спасил съм някакви неща от него, взел съм си поука. И до там.

В момента всичките ми цифрови снимки от 2003-та до днес са на 1TB refurbished сървърен диск, който е бил ~5 години в production. Няма ги никъде другаде – освен тези от телефона ми, които се sync-ват с Google. Този блог, този с пътеписите ми, портфолиото на сестра ми, един Gitlab и още куп уеб-неща бяха на Xen виртуалка на bob.initlab.org – сървър с “нормален” хардуер и…. един диск. Който (сървър) също реши да умре в един прекрасен момент и сред безвъзвратно загубените неща са MySQL базите данни, хостнати на въпростната виртуалка. Статията, която споменах в началото, бе възстановена от Google cache-а, имам тепърва да възстановявам и от web.archive.org.

Явно има и “трети вид” хора – такива, на които им е горял твърдия диск, ама си питат ушите да правят бекъпи. Затова тоя път попсувах на ум, погледнах с мъка месечния си бюджет и си поръчах HP Microserver Gen8, който вече е “up and running” в Костинброд – с UPS, два Интернет доставчика, (скоро) два 3TB диска в RAID1 и всичко от навсякъде ще се бекъпва постоянно на него.

#сичкишеомрем, но въпреки това – правете бекъпи. Ама сериозно.

Благодаря

Днес си спомних нещо важно.
Нещо, което промени живота ми.
Много.

На точно тоя ден преди точно две години се прибрах вкъщи. След точно 4368 км., около 45 хил.м. положителна денивелация и 44 дни живот на път, с колело, палатка и хамак. След обезводняване от жега, премръзване от студ, подгизване от дъждове и дълги часове каране “на сухо” без чешми, след събиране на 100 печата от 100-те национални туристически обекта, аз се прибрах променен – такъв, какъвто ме направиха многото прекрасни, добри хора (и няколкото не толкова добри), които срещнах по пътя.

Прибрах се такъв, какъвто ме направиха отец Димитър от Кюстендил (бивш водач на колоездачния им клуб), хижарката от х. Пионерска с всичките лепенки по лаптопа си, дядо Сашо от с. Ключ с чувството си за хумор, Жоро и Печурката от Момчиловци с тая изключително родопска приветливост, Красивия от Мадан, услужлив като всички останали планински хора, Яна от Пода с уплашения си поглед като ги наводних неочаквано (почти) извън работно време, хипитата от Иракли с разказите си за ведите, неприветливите варненци, които ме изгониха, Георги – силистренския гайдар, който ми напълни душата, всичките родолюбци на Жеравна, с които играхме хоро цяла нощ, роднините ми от Свищов, Elisaveta и двете ѝ овчарки в Габрово, казанлъшкият ми другар Людмил, който пече чудесна пастърва, троянските монаси с техните продънени килии, лудият руснак от Карлуково, и сите пустиняци от дивио Северозапад.

Благодаря на всички тия хора и на всички, които не съм изброил, за това мое животопроменящо пътешествие. Каквото и да правя, дори по същия път да мина, знам че няма как да се повтори. И на пук на всичките изтрити снимки и видеа, това пътуване ще се закотви още много, много години в главата ми.

Благодаря 🙂