А какво ще стане?

…когато си тръгна от хижата?

Няма значение по чия инициатива. Няма значение с добро или с лошо. Няма значение къде ще отида след това.

Какво ще правя с изтъканата вълнена хижа, с нарисуваната на кухо яйце, с плетената малка червена шапчица, с карикатурата ми с хижата, Рила и Амая?

Какво ще правя с подарените за хижата музикални инструменти, с подарените гоблени, с насочената мобилна антена, с чергите от сватбата на Тина и Киро, с кутията от касовия апарат, надписана като касичка?

Как ще заведа Рила някъде другаде? Там ще има ли лисици, по които да лае? Ще има ли голяма поляна, по която да тича? Ще идват ли други кучета и хора, с които да си играе?

Ще си взема ли с мен 30-те родопски одеала? Ще има ли кой да се завива с тях? Ами “служебните” палатки?

А шейната?

А ще продължа ли да помагам на парковата дирекция? Ако не – те ще ме запомнят ли? С добро или с лошо?

Ще останат ли неизгорени дърва в дърварника? Или някое забравено шише ракия в мазето?

Излизайки с пълен багажник и пълно ремарке през бариерата, ще я затворя ли? Ще гледам ли в огледалото? А последната снимка на изгрев ли ще бъде, или на залез? Поляната зелена ли ще е или бяла?

Тошко дали ще ми помаха с копринено кръпче от терасата пред входа си? Бен дали ще ми лае по колата? Тони дали ще ме покани за една последна бира докато той изпива три водки?

Дали ще има някой дрифтър на Златните, който да напсувам тихичко? Дали ще отворя вратата да вдигна нечия чашка от кафе, захвърлена на банкета?

Заемите се връщат.
Любовта и времето не.

За Северозапада и смъртта

Северозападът е убит преди близо 70 години – горе-долу когато Премиерът Слънце е роден. Защото Северозападът е убит не от какво да е, а от ТКЗС-тата.

Започвам от едно време – изцяло селскостопански район, земята е била поминък на хората. Две неща са правели тогава хората с парите си – пращали са децата си да учат и са купували земя, като второто е носело поминък, а първото – престиж. Кратък пример – цялото ми село в дълбокия Северозапад ме уважава, защото още помнят Велко даскала (прадядо ми). А терминът “мазния влак” се налага още след Първата световна война – тогава ЖП линията София-Видин е изградена и северозападняците започват да карат селскостопанската си продукция в София. Най-силно развит този “бизнес” е бил по времето на Втората световна война, когато пред Централна гара е имало цял незаконен пазар, който макар и малко пресилено, може да се каже, че е спасявал гладуващите по време на войната софиянци.

Един ден, обаче, идва човек от кметството и ти съобщава, че трябва да присъединиш земите си към ТКЗС-то. Ти си спомняш колко поколения преди теб са се изгърбили за тия земи и отказваш. Човекът идва пак, но с двама милиционери. Канят те всеки ден в кметството. Спират образованието на децата ти. Пребиват те до докарването на необратими недъзи. Ти държиш фронта и не си даваш земята – тогава те карат да плащаш. Плащаш за водата, с която поливаш. За пътя, по който минаваш с каруцата. Изорават всичко около нивата ти, за да не можеш да стигнеш до нея. Щото всичко е на ТКЗС-то, а ти се цепиш от колектива.

Не издържаш. Даваш земята си, а децата си пращаш в окръжния град – Видин, Враца, Монтана. Да работят в някой завод. Някой от многото заводи, формирали изкуствения балон на безумната соц индустриализация – бълваща некачествена продукция от непоносимо скъпи суровини, която СССР изкупува на безценица по договор срещу заем. В консервния комбинат разсипаните на земята чушки се събират с лопатата за боклук и се връщат обратно в казана. В “Кремиковци” се ползва съветска руда, карана с кораби до Бургас и влак до София – щото е построен на място с откровено жалки залежи на желязна руда. Тая година полупроводници, догодина – цели! Важното е да има работа за хората.

На пръв поглед всички са доволни – продуктите на индустриализацията и предобрените петилетки се повтарят със същия тон, с който Боко повтаря икономическия растеж и магистралите си. За младите хора от село има нов поминък – завършват инженерно образование и бачкат по заводите. Пари има. Е, магазините са празни – във вторник карат захар, а в петък – брашно, ама какво пък. Поне има пари. А да чакаш години наред за едно “Жигули” – радост за душата!

И стигаме до края на соца – прословутата 89-та, след която “селата умират”. Таратанци. Пука се балонът на неефективната индустриализация. На всички им е ясно, че тия заводи няма как да оцелеят в условия на пазарна икономика, ако не се налеят едни огромни пари в тях. Затова се раздават едни куфарчета, всичко се приватизира, изтърбушва, залага в банки, разграбва и т.н. Възвръщат се максималните възможни суми от всеки паметник на безумната соц индустрия – само че тия суми влизат в нечии джобчета, вместо в бюджета, ама все тая. Хората в Северозапада бяха ключовите в цялата работа. Ако когато са сътворени същите ония ТКЗС-та последните млади хора, останали по селата, са били на по 30 години (щото всичко по-младо е тръгнало да учи и да работи в градовете), то през 1990-та те вече са били на по 60-70 – и познайте, започват да умират. И ето ви ги гърмящите статистики как “демокрацията” и “убиването на заводите” убиват Северозапада – дрън, дрън, та пляс. Затварянето на заводите праща хората в София, а някои връща и обратно в селата.

Но след като 40 години целият регион е разчитал единствено на изкуствено поддържана индустрия за да оцелее, няма как да не се срине в последствие. И не, не оправдавам 55-те милиона за хвърчило – никак даже. Фен съм на оня готин лаф, че “дайте тия 55 милиона за болни деца и кувиози, а ние ще пращаме смс-и и ще събираме капачки за самолет”. Въпросът е да не се отбягва първоизточникът на тая хронична северозападна криза и да не се търси под вола теле.

Честно казано, дори нямам представа какви суми и каква социална политика трябва да бъдат набити в тоя регион, за да живне. Положението там е отвратително – когато местните ти кажат, че всяка вечер се кръстят с молитва утре да не се събудят, когато видиш едно семейство (майка ми и баща ми) да поръчва козунаци за малкото останали пенсионери в селото, когато направиш снимки на бабите и някоя от тях се разреве, защото от 20 години за пръв път се вижда на снимка, когато видиш колко пълни са кафенетата в понеделник в 11 сутринта, щото работа няма, когато си вземеш кебапчета по 37 стотинки от центъра на областен град… тогава осъзнаваш колко по-дълбок е проблемът в тоя край и как дори и да имаше желание, властта едва ли щеше да измисли читав начин да върне нормалния живот на хората там.

Пролетен инат

Луната е будна и грее,
гората я гледа и пее.
Баба меца се буди
и пита –
кафето къде е?
Снегът си отива,
тревата отвива,
на цветята полека
да отстъпи място,
че да има
на какво да се радва човека.
А той пък, горкия,
затънал във киша до шия,
бута вече стрелките
та бързо да мине –
да текнат реките,
да се разлистят брезите
и всичко да замирише.
Минават си дните,
когато сами си поискат,
когато мързи ги –
да мърдат се стискат.
Ти молиш се – хайде, върви!
Но времето е инат,
то само ще реши
кога твоя креват
през прозореца
ще огреят лъчи.

Аз vs. Джери

Вятърът подухва.
С около два градуса под нулата.
Пълнолуние.
А малък опашат наглец шумка с острата си муцуна някъде в ъгъла.
Дебна го. Вече над 10 минути движението ми се изчерпва само с вдишвания и издишвания.
Тишина.
Прекъсва я шумкане на пликче в отсрещния ъгъл на стаята.
Тръгвам разочаровано натам и виждам с периферното си зрение как дебнатата до ей ся гадина се измъква…
Опитвам се да я настигна и, отново с периферното си зрение, виждам как и втората гадина поема нанякъде.
Не се давам току-тъй.
Прашката е в ръцете ми, заредена с 32-ри калибър сачма.
Дебненето продължава вече час.
Жертви няма.
Взимам си една бира и се предавам…. до утре.
С ново оръжие!!!

Къде ми е шапката?

На всеки термометър, рано или късно, му свършват градусите.
На този пред хижата му свършиха тази сутрин.
Даже гледам, че и му липсват няколко – турил е минус отпред.
Вятърът спи – ветропоказателят не мърда.
Клоните също не мърдат.
И тревичките не мърдат, но при тях е оправдано – и аз като съм покрит със скреж, не ми се мърда много-много.
Кучетата също спят. В къщичката на едното от тях – знаят, че две кучета е по-топло от едно куче.
Мрачно е. Дори леко тъмно.
Само пълзящите по склона облаци мърдат, изглеждайки все едно едната половина на гората си придърпва юргана, за да не ѝ е студено.
Неизбежно е. Ще си търсим шапките.

Есен, есен

На всеки термометър, рано или късно, му свършват градусите.
На този пред хижата му свършиха тази сутрин.
Даже гледам, че и му липсват няколко – турил е минус отпред.
Вятърът спи – ветропоказателят не мърда.
Клоните също не мърдат.
И тревичките не мърдат, но при тях е оправдано – и аз като съм покрит със скреж, не ми се мърда много-много.
Кучетата също спят. В къщичката на едното от тях – знаят, че две кучета е по-топло от едно куче.
Мрачно е. Дори леко тъмно.
Само пълзящите по склона облаци мърдат, изглеждайки все едно едната половина на гората си придърпва юргана, за да не ѝ е студено.
Неизбежно е. Ще си търсим шапките.

Диво

След като небето изтече връз короните им, дърветата изцеждат внимателно всяко клонче преди да заспят. Но поне не им е студено – вятърът е утихнал, само совите пригласят на ромолящите под дърветата капки и никой не е съвсем сигурен дали се вдигат облаци или пада мъгла, но всеки усеща носещата се наоколо влага.

Сръндаците се крият някъде далеч от поляната, прасетата извличат всяка полза от мекотата на калната почва, а дъждовниците сигурно са се събрали в близкото дере и кроят планове как пак да се вмъкнат в мазето. И сигурно пак никой от тях не мисли за излизането.

И как да не обичаш после нощта в дивото и дивото в нощта? Няма как.

Силен ли е човекът?

Човекът е сигурен, че е силен. Сигурен е и в това, че е най-силен от всички животни. Когато е вкъщи, когато е зад волана, когато е на работния си стол, дори при зъболекаря – Човекът се чувства силен.

Докато не се стъмни. И няма никой друг. И кучетата не спрат да лаят часове наред. Тогава Човекът се надява да е силен, но силата му е изпарена – останал си е с надеждата. Но и тя не изкарва много.

Човекът излиза навън. Пали най-силния си фенер и обхожда с поглед поляната. Човекът все още се надява да е по-силен от причината за кучешкия лай. Но човекът чува шумове. Чува пукащи клечки под нечии крака. И точно когато се чуди дали не му е време да се прибере обратно вътре, Човекът вижда чифт застинали очи в далечината. Очи, които не мигат. Очи, гледащи право в човешкия фенер.

Тогава човекът разбира. Осъзнава. Приема слабостите си и се прибира, оставяйки надеждата отвън, под звездите. В тъмното. В неизвестното.

До сутринта. Тогава Човекът пак ще е силен.

Жалкото съществуване на община Костинброд

Над 17 хил. души (според ГРАО, към 15.05.2017 г.) са регистрирани по настоящ адрес в община Костинброд. Индустриален град с най-голямата печатница в Бълария (и може би на Балканите) и производствени мощности на Кока-Кола, Олинеза, Weber и Rollplast. Град, в който хора от София идват на работа. Град, през който минава международната железопътна линия София-Калотина. Град, през който минава най-краткия път от столицата към Северозападна България – през прохода Петрохан.

Град, чиято община не функционира – тя само съществува, обличайки агоничната си пасивност в залъгващи клишета. Половинчато и неадекватно общинарите имитират дейност с незначителни обществени активности, изпълнявани с гнус и нежелание.

24 май – ден на българската просвета и култура и на славянската писменост

На този ден повечето хора би трябвало да очакват организирането на разнообразни събития, имащи общо с нашите писменост и култура. В София няма дори една изложба по темата, няма и исторически ориентирани събития, няма дори елементарно ограмотяване на хората – що е то глаголица, що е то кирилица, кое, как, защо… Има само една боядисана пешеходна пътека.

Но в Костинброд ситуацията е наистина плачевна. Там националният празник се припокрива с традиционния събор на с. Костинброд – една организирана на общинско ниво улична урудщина, срамяща всеки жител на общината и отблъскваща не само гостите, но и местните.

На площада – въртележки, гондоли, стрелбища, кънтяща на километри чалга, пошлост и долнопробност. В околните улици – сергии с гащи, чорапи, сутиени, употребявани кофи от сирене, ръчни инструменти втора ръка и най-разнообразни евтини пластмасови играчки.

В деня, в който децата трябва да изписват ръкописни букви и да се запознават с историята им, те биват тласкани към шареното, лъскавото, еднодневното и повърхностното.

И втората по наглост постъпка на общината (след разрешаването на подобно събитие) – “съборът” е отразен на сайта на общината, по традиционния за тях клиширан начин, с все същите нескопосани снимки и все толкова неграмотно написан текст.

Професионална фотография, публикувана на сайта на община Костинброд

Придобиване на европейска визия и красота

Друго скорошно събитие в общината – засаждането на близо 100 фиданки на територията на общината – също бе отразено подобаващо, за което сам за себе си не съм убеден дали да се радвам, или напротив.

Рядко (в белия свят) човек има възможността да наблюдава как кмет, намъкнал лилава пухенка, полива новопосадените фиданки с бака от латекс, в която е бъркана вар. Може би такава рядко срещана гледка е гордост за община Костинброд:

Кмет в (почти) официални одежди, поливащ новозасадена фиданка с (почти) официални и (съвсем не) фотогенична бака от латекс.

Не могат да бъдат подминати току-така и други изцепки от “отразяването” на събитието, като например поредната доза добре композирани професионални фотографии, включващи и “простосмъртни” местни граждани:

Мечти за европейска визия струят от задълбочените погледи на местните граждани, а кметът, изпълнен със сигурност, сочи пътя към бъдещето

Авангарден дизайн и модерно осветление

Или как общината ремонтира стар и тесен мост:

“Мостът привлича вниманиетос авангарден дизайн и модерно осветление.” – цитат от община Костинброд

“Авангарден дизайн” – ако се чудите какво е това, обяснявам: добавени са жалко “насадени”, кръгли птицоподобни елементи. Ако следваме столичната практика, незнаейки какви точно са стилизираните животни, спокойно можем да наричаме “Мост-1” с далеч по-запомнящото се “пилешкия мост”.

“Модерно осветление” – добре омръзналия ни староевропейски стил.

Ако сте стигнали до тук, но сте гладни за още излагация, решението е лесно – посетете сайта на община Костинброд: http://kostinbrod.bg

Шипченската епопея

Не, не тая от 1877-ма. Тая от вчера – 3-ти март 2017-та. Когато за пръв път се качих на Шипка точно на тая дата. Качвал съм се зиме, качвал съм се лете, и с кола, и с колело, и… само на трети март не се бях качвал. Е, качих се вчера и няма да повторя.

Тръгнах с Недко от Велико Търново някъде около 5:00 сутринта – с колелета, през Прохода на републиката (Хаинбоаз), с идеята да хванем организираното изкачване на Шипка от Казанлък. Може би най-позитивното ми впечатление от тоя ден е от шофьорите, които бяха ненормално толерантни към нас през всичките ми 200 км. на пътя тоя ден, почти без изключения. Та поне до Казанлък смятам, че всичко беше чудесно.

Преди с. Шипка – табела. Проход Шипка – затворен! Супер, казвам си, пътят е наш… да, ама не точно. Коли се пускат еднопосочно нагоре и се редят на една километрично-патриотична опашка, след което орди от пешеходци започват да си броят крачките нагоре. Те не очакваха да има колоездачи, ние не очаквахме да има мотористи – бръмчащи, сновящи напред-назад, вдигащи шум и “той може да е затворен, ама аз нали съм с мотор”. Иди-дойди, извъртяхме го – ей го де’й върха.

И там какво? Патреоти! Или патридиоти бяха… Камуфлажни дрешки, кубинки, наметнал нашенски трибагреник като батманското наметало, все едно ще посочи небесата с юмрук и ще литне към Бузлуджа. Руски трибагреник в ръка, а на гърба му – раница с колонка, от която се леят патридиотичните песни на “дългия” – “#КОЙ уши байряка”, ама с възможно най-чалгарските извивки и задължителния кларинет.

Оглеждам се за храна, щото 128 км. на три малки какаови фафли и един банан си казваха своето. Мислех си, че опашките с паркирани коли са дълги… докато не видях опашките за кебапчета. Взех си набързо (след около 40 мин. чакане) едни казанлъшки понички и се “скрих” на спокойствие между паркираните коли в посока Габрово.

Не стига че по принцип не съм “третомартенски фен” покрай всичката русофилия в тоя ден, но тоя “патридиотизъм” просто уби всичко празнично за мен вчера. Добре че беше карането – да пресечеш два пъти Стара Планина с колело в един ден, през два различни прохода, е може би най-празничната ми третомартенска случка въобще изобщо.

Радвам се, че имам колело 🙂