TL;DR: В Северозападнала България животът кипи. Или не?
Част от хората са се превърнали в ДУБ и са се преместили далеч от селата, в т.нар. “цивилизация” (да не се бърка с термина “цивилизация”, моля). Сиреч, отишли са където има турбо-гига-мега-маркети – Видин, Монтана, и най-вече София.
Други хора са видяли как пада полосата в края на миналия век и като невидели са отишли да трупат богатство, миейки чиниите на европееца.
Трети просто са умрели, щото им е дошло времето.
Четвърти не се дават – стоят си тук, в дивото, борят се с отшелническата си съдба и дебнат ако случайно някой дойде на гости в селото и има кола, да го пратят до близкия град, че само там има магазин.
Къщите са празни. По-празни дори от главата на ДУБ. Някога някой е събрал родата си и всичките си спестявания, мъкнал е материали с каруцата от другия край на равнината, давал е всичко от себе си, за да има къде да създаде и отгледа семейството си, за да има къде да се смеят и да плачат заедно, да има къде да нахълтва wannabe-родата със събаряне на портата, за да вземат някоя от дъщерите му за булка. И да има от къде да изнесат дървения съндък, в който всеки приключва рано или късно. Но това е било някога.
После всички са си тръгнали, оставяйки историята и спомените си в тия къщи. Ученици в тях вече не е имало, то и училище в селото вече е нямало, но учебниците са си останали в раклата. При войнишките снимки на мъжете от семейството. При старите изрисувани сандъци, избродирани пердета и кревати с дърворезби. При всичката друга мераклийски подбирана с годините покъщина, в която всяко поколение е оставило своя почерк.
И когато си кажем “ето, това е краят”, за някои хора тепърва настъпва началото – за хора като Генади от горната махала, който малко преди ерата на търкането на билетчета се захвана със затриване на къщи. Колко е трудно да отвориш къща, в която никой не живее от години? Николко. А вътре има “безплатни пари” във всякаква форма – антики, всякакви етнографски джунджурии, тук-там по някой ретро телевизор или радио. И, естествено, любимите на всички – вторични суровини.
Първо се изнася най-ценното – алуминиеви центрофуги за пчелни пити, запазени масивно изработени печки, декоративни елементи от мебелите. После инструментите, с които някой някога си е създавал хляба. После пружините на креватите, понякога дори жиците се къртят от стената.
Хубавото е че неотворените къщи в едно замиращо село рано или късно свършват. Всичко е изтърбушено, няма вече къде да тарашиш. Тогава отиваш да си търсиш благото другаде – тъй стана и с Генади и неговата дружинка. И от тогава селото лека-полека върви по пътя на Припят – гледаш джунгла, викаш си “тук имаше улица”. Встрани от нея стърчи останало стълбище от чорбаджийска къща. Мъртвило.
Но не съвсем. Фазани, пъдпъдъци и всякакви други полски хвъркати ликуват в безмерните плодородни земи на Дунавската равнина. Няма хвърчащи коли, няма хора, няма кой да смущава тяхното пилешко щастие. На пръв поглед озлобени кучета се радват на всяка ласка от непознатия, всяка наченка на игра и всяка подхвърлена огризка. Току изшумка нещо в гората, обърнеш се – палава сърничка те оглежда като извънземно, може би за пръв път виждаща двукрако същество, и то с колело. А по пътя не спират да изскачат зайци и лисици, не по-малко любопитни от сърничката.
Животът цъфти и връзва в тоя пуст Северозапад! Цъфти и връзва зад всеки храст, под всяко дърво и на всеки баир. Но не и в къщите на хората.