Month: December 2016

TL;DR: В Северозападнала България животът кипи. Или не?

Част от хората са се превърнали в ДУБ и са се преместили далеч от селата, в т.нар. “цивилизация” (да не се бърка с термина “цивилизация”, моля). Сиреч, отишли са където има турбо-гига-мега-маркети – Видин, Монтана, и най-вече София.

Други хора са видяли как пада полосата в края на миналия век и като невидели са отишли да трупат богатство, миейки чиниите на европееца.

Трети просто са умрели, щото им е дошло времето.

Четвърти не се дават – стоят си тук, в дивото, борят се с отшелническата си съдба и дебнат ако случайно някой дойде на гости в селото и има кола, да го пратят до близкия град, че само там има магазин.

Къщите са празни. По-празни дори от главата на ДУБ. Някога някой е събрал родата си и всичките си спестявания, мъкнал е материали с каруцата от другия край на равнината, давал е всичко от себе си, за да има къде да създаде и отгледа семейството си, за да има къде да се смеят и да плачат заедно, да има къде да нахълтва wannabe-родата със събаряне на портата, за да вземат някоя от дъщерите му за булка. И да има от къде да изнесат дървения съндък, в който всеки приключва рано или късно. Но това е било някога.

После всички са си тръгнали, оставяйки историята и спомените си в тия къщи. Ученици в тях вече не е имало, то и училище в селото вече е нямало, но учебниците са си останали в раклата. При войнишките снимки на мъжете от семейството. При старите изрисувани сандъци, избродирани пердета и кревати с дърворезби. При всичката друга мераклийски подбирана с годините покъщина, в която всяко поколение е оставило своя почерк.

И когато си кажем “ето, това е краят”, за някои хора тепърва настъпва началото – за хора като Генади от горната махала, който малко преди ерата на търкането на билетчета се захвана със затриване на къщи. Колко е трудно да отвориш къща, в която никой не живее от години? Николко. А вътре има “безплатни пари” във всякаква форма – антики, всякакви етнографски джунджурии, тук-там по някой ретро телевизор или радио. И, естествено, любимите на всички – вторични суровини.

Първо се изнася най-ценното – алуминиеви центрофуги за пчелни пити, запазени масивно изработени печки, декоративни елементи от мебелите. После инструментите, с които някой някога си е създавал хляба. После пружините на креватите, понякога дори жиците се къртят от стената.

Хубавото е че неотворените къщи в едно замиращо село рано или късно свършват. Всичко е изтърбушено, няма вече къде да тарашиш. Тогава отиваш да си търсиш благото другаде – тъй стана и с Генади и неговата дружинка. И от тогава селото лека-полека върви по пътя на Припят – гледаш джунгла, викаш си “тук имаше улица”. Встрани от нея стърчи останало стълбище от чорбаджийска къща. Мъртвило.

Но не съвсем. Фазани, пъдпъдъци и всякакви други полски хвъркати ликуват в безмерните плодородни земи на Дунавската равнина. Няма хвърчащи коли, няма хора, няма кой да смущава тяхното пилешко щастие. На пръв поглед озлобени кучета се радват на всяка ласка от непознатия, всяка наченка на игра и всяка подхвърлена огризка. Току изшумка нещо в гората, обърнеш се – палава сърничка те оглежда като извънземно, може би за пръв път виждаща двукрако същество, и то с колело. А по пътя не спират да изскачат зайци и лисици, не по-малко любопитни от сърничката.

Животът цъфти и връзва в тоя пуст Северозапад! Цъфти и връзва зад всеки храст, под всяко дърво и на всеки баир. Но не и в къщите на хората.

TL;DR: Таковало си е таковата.

Днес сутринта имах нещастието да послушам (и инцидентно – погледам) bTV. Повръща ми се. На Нова година ще излъчват запис (или наживо, не разбрах) на концерт на Слави Трифонов. Някакви си там гости в сутрешния им блок пускаха записи от такъв концерт и въодушевено обясняваха как, разбираш ли, “ей ТОВА е истинският български дух”. И все повече ми се повръща. Прикрита политическа пропаганда, за която няма закони и няма СЕМ.

Следва ТопШоп. Оглеждам се и забелязвам как половината от рекламираните от тях стоки са ми на една ръка разстояние – в жилището на човек, гледащ bTV и индийски сапунки. На някакъв нищо и никакъв блендер са му лепнали лъскаво име и щото е намален от 299,99 на 249,99 лева, народът купува. Щото знае, че е спестил пеесе кинта – нищо, че се е набутал с двеста.

И за да не вземе да ми се оправи изневиделица настроението като изляза навън, се оказа че трябва да ида до Kaufland – любимия турбо-гига-мега-маркет на бедния българин. Дебелият, уяден, но гладен и беден българин не ходи там, за да харчи пари, той ходи там за да пести. Пък може и да спечели – на всяка каса има пирамидки, а от тях летят едни милиони, само да ти остане някоя стотинка, с която да търкаш.

Първо дебелият уяден българин (ДУБ) трябва да паркира. Щото винетките са безбожно скъпи, бензинът е безбожно скъп, пътищата са отвратителни и няма къде да се спира в центъра, но ДУБ не може да си позволи да ходи пеша, еле пък да кара колело. Затова на ДУБ му се налага да паркира, и то не къде да е – а на инвалидно място. Тия от магазина са виновни – как може най-близките до вратата и единствените свободни места да са инвалидни, това дискриминира ДУБ. Пък и в момента, в който ДУБ тръгне да разлива телесата си през вратата на ръждивия си европейски отпадък, оставаме почти убедени, че ДУБ дори и да не е карал ТЕЛК, спокойно може а бъде обявен за инвалид. Пък макар и мозъчен.

ДУБ си взима количка. Защото с тия ниски заплати, особено пък в провинцията, ДУБ трябва да пести много. За да спестиш много, трябва да купиш много. След кеото ДУБ атакува – яхва количката и се влива в морето от дебилизъм, което прелива през вратите на заветния турбо-гига-мега-маркет. Най-атрактивни за ДУБ са местата с най-много други ДУБ – той знае, че там има нещо, от което ще спести много. А след като спести много, ДУБ с чиста съвест е готов да похарчи спестеното и гордо окупира щанда за мръвките. Щото ако не хапне мръвка, все едно не е ял. Освен на всеки ъгъл на щандовете, ДУБ се събира за лаф-мохабет и на касата. Тоя салам що бил поскъпнал с две стинки, ама нищо, нали свинското е паднало с пет. ДУБ събира точки. ДУБ си товари покупките в ръждивия европейски отпадък и гордо пуска шепа стотинки в ръката на просещо цигане в разцвета на силите си. Оставя си само една стотинка – да има с кво да търка.

ДУБ е щастлив. А аз си се връщам на село, сипвам си огнена течност и си паля печката. Леко натъжен, защото знам, че напролет ДУБ ще иде да гласува.

Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно… Преди две-три години си заслужих прозвището “оня, дето обикаля”, всички знаете защо и как. При “пробното” ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми – по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма “Бел мустак”, в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове… цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре – “Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли – лаят”. Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума – това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. “Отговорът” беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история – дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си – носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро – няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората… Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на “Бел мустак” да заредя с водица. Там, не щеш ли – кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. “Абе хубава е, ама много варовита”, рече – току-виж затова са я нарекли “бел”, а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби – има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. “Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал – друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!” – не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на “ти”. Похвали ме, че съм си тук, а не в София – нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти – а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало “Рики, на певеца, Мартин”. Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. “Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам – друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш”. И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота – пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката – даваш, щом имаш, пък ако нямаш – никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти – не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето.

Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно… Преди две-три години си заслужих прозвището “оня, дето обикаля”, всички знаете защо и как. При “пробното” ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми – по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма “Бел мустак”, в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове… цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре – “Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли – лаят”. Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума – това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. “Отговорът” беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история – дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си – носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро – няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората… Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на “Бел мустак” да заредя с водица. Там, не щеш ли – кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. “Абе хубава е, ама много варовита”, рече – току-виж затова са я нарекли “бел”, а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби – има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. “Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал – друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!” – не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на “ти”. Похвали ме, че съм си тук, а не в София – нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти – а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало “Рики, на певеца, Мартин”. Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. “Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам – друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш”. И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота – пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката – даваш, щом имаш, пък ако нямаш – никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти – не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето.