Третата регистрационна табела – мисия възможна!

След един куп разправии, опити за комуникация с МВР, ГДНП и БИС, първа, втора и трета статия по въпроса в тоя блог, с тази (четвъртата такава) се радвам да съобщя, че издаването на трета регистрационна табела за автомобили с багажници с място за такава, предвидено от производителя, вече не е невъзможно.

Или поне така твърди Тодор Гребенаров, зам. директор на ГДНП:

Във връзка с Ваше писмо, изпратено по електронна поща и заведено с вх. № 328600-10544/2015 г. по описа на ГД ”Национална полиция”, Ви уведомяваме следното:

В Наредба І-45/2000 г. на МВР е посочено, че разпоредбата на чл. 10, ал. 9, влиза в сила от 01.06.2015 г.

Със заповед на Директора на Главна Дирекция „Национална полиция” са утвърдени Вътрешни правила за реда за издаване на трета табела за превозни средства.

Трета табела с регистрационен номер, се издава за превозни средства, на които се монтират багажници за превоз на товари, закриваща задната табела с регистрационен номер и имащи място, определено от производителя за монтаж на табела с регистрационен номер. Издаване на трета регистрационна табела на моторни превозни средства се извършва по реда на чл. 2 от Наредба І-45/2000 г. – по постоянен адрес на собственика физическо лице или по адреса на регистрация на – за стопанските субекти.

За издаване на трета регистрационна табела трябва да подадете писмено заявление до началника на отдел/сектор „Пътна полиция”, където е издадена постоянната регистрация.

Нищо не се споменава за неспазените срокове – от тяхна страна и от страна на БИС, но да се радваме, че работата изглежда като да е свършена.

Честито на всички, а аз тия дни ще отскоча до КАТ да пусна молба.

Обичам мъглата

Може би заради неизвестното, което се крие в нея. Заради риска, който поемаш, гмуркайки се в това неизвестно с висока скорост. Заради студената влага, покриваща лицето и мислите ти, когато пред теб има само мъгла. Заради това че само тая всяваща чувство за мъдрост и митичност мъгла кара паяжините да се виждат, макар и да скрива всичко останало. Заради слънцето и звездите, огряващи любопитния ти поглед щом веднъж си покажеш носа над мъглата, изплувайки обратно в света на познатото, видимото и сигурното. И най-вече заради възможността отново да се цопнеш в мъглата като в един нов и непознат свят.

История на две капли

На две капли, казвам, защото гуми няма. И не е имала скоро. Последните има-няма 40-50 години.

История на две капли, която е стояла и ме е чакала. Дебнела е подходящ момент да се изсипе върху ми с гръм и трясък. Малко по малко ми е намеквано за тая история откакто бях малък – в Египет нещо било печелено с това колело, ама от кого, кога, как – казва ли ти някой? А като си на едноцифрена възраст ти е през жмичката за тия работи.

Само дядо ми е знаел историята на това колело, а дядо вече, за съжаление, нямам. Но колелото историята си я има. Просто не знам дали все още има някой, който да я знае.

Тая вечер казах на баща ми, че съм свалил колелото от тавана и съм го закарал в квартирата си. Че искам да го разглобя до последното винтче и да го реставрирам. Попитах го дали знае нещо за него. Каза ми само едно име – Ненчо Христов. Няколко часа по-късно вече знам.

1957-ма година Ненчо Христов, една от най-емблематичните фигури в историята на българското колоездене, е спечелил обиколката на Египет. Дори има и снимка в нета:

След обиколката на Египет, 1957 г.

При внимателно заглеждане в тая снимка и в колелото, въпреки че от него не е останало много повече от рамка с капли, смея да съм почти сигурен, че наистина иде реч за един и същ велосипед: емблемата на челната тръба, кормилото, спирачките, надписът „Diamant“ с преливането между тъмната и светлата боя, двете плочи отпред със само няколко зъба разлика, педалите с раздвоената метална пластина и кожените каишки, стойката за светлоотразителчето отзад… Всичко това се вижда на историята на две капли, паркирана в килера ми:

История на две капли

И в тоя момент се замислям – как така от малък отраснах на колелото, откъде се е взела тая моя любов към двуколесните безмоторни превозни средства, какво ме кара да се състезавам и защо харча ненормални в чуждите очи пари за колелета, с които да мога да въртя все повече и повече?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че в килера ми ме чака една история на две капли. Която мога да подаря на някой непукистичен музей, която мога да си върна обратно на тавана за моите внуци, или която мога да реставрирам до последния детайл и на която гордо мога да се кача за едно кръгче. А защо не и кръгче из Египет?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че съм отраснал на колелото, че изпитвам страшна любов към двуколесните безмоторни превозни средства и че ходя да се състезавам.

И само това ми е в главата.

Жив е той, жив е

Ако сте ми слушали достатъчно глупостите, сигурно съм ви споменавал, че първо се научих да пиша на клавиатура, а след това – с химикал. По онова време (~93-та година от миналия век) се самообучавах като компютърен специалист – разглобявах де що видя компютър и пишех командите, които бях виждал баща ми (програмист) да пише. Така успях на 4-годишна възраст да изтрия всичко от служебния му компютър.

Трите дни режим „където те видя, там ще те бия“ научиха както мен, така и него, че бекъпите са нещо важно. Е, явно него малко повече от мен.

В гимназията (НПМГ, профил „Математика и информатика“) нищо хардуерно или сисадминско не съм учил, но пък ни скъсваха от конструктори и деструктори (ООП с C++) и някъде измежду показателите бяха споменали и колко важни са бекъпите. Добре ни научиха там. Е, явно някои малко повече от мен.

В милото ми холандско университетче, където станах „ИТ специалист“ (ти да видиш!) ни повтаряха през ред – бекъпвайте, важно е! Е, явно или не са били достатъчно напористи, или аз съм идиот.

След 500 дни uptime ми се наложи да рестартирам наетия си сървър, разположен в някакъв датацентър някъде в Германия. Той почти запали след рестартирането. И не преди това, а чак тогава се замислих – хубаво, знам че нямам бекъп, но ЗАЩО нямам? Защото, както казва Крокодила:

Има два вида хора – такива, дето им е горял твърдия диск, и такива, на които ще им изгори.

Е, да ми е честито – със засилка скочих от втората в първата група, че даже и не разбрах кога съм скочил. Обаче разбрах колко време ми е нужно да си организирам желязо за сървър, разположен по-близо до мен, да го инсталирам и конфигурирам (благодаря, Крок!), да вдигна първата му виртуалка, да я счупя, да не мога да я подкарам отново, да вдигна втората му виртуалка като заместник на първата и тоя блог да се появи онлайн.

След две седмици липса от онлайн пространството.

Жив е той, жив е, защото сколасах, макар и без бекъп, да мигрирам към новия си сървър. И занапред ще си знам – бекъпвай, Петре, да ти е мирна главата и да не се потиш преди всеки рестарт.

Вземете си бележка, някой ден ще си благодарите.

Душата на планината

Вторият план за тая вечер беше да ги пиша тия работи в тефтера. Тая идея ми хрумна след като първият план (с който вторият няма логическа връзка) се провали.

А първият план беше вчера да се изкача с групата от Карлово до х. „Васил Левски“ и днес рано сутринта да излезем на билото за траверс на запад и слизане на х. „Добрила“. Отказах се доброволно, преди да ме откаже планината – нямам никакъв опит с катерене и планинарство през зимата и се опасявах, че само ще бавя групата. Затова с още един другар решихме днес да се качим от Сопот директно на “ Добрила“.

На снимката се вижда колко ясно беше времето като за сезона. Това, което камерата на телефона ми не е хванала, е силният вятър. Снежна покривка, силен вятър и студ. Качихме се, въпреки това, до хижата, но другарите ни ги нямаше.
Оказа се, че са на х. „Амбарица“ – при -19° и 144 км/ч вятър на билото котките и пикелите са се оказали животоспасяващи.
Това ме накара само да ви припомня нещо, което след една миналогодишна случка повтарям постоянно – планината, приятели, не може да бъде покорена. Тя или ви пуска при себе си, или ви дава знаци да се връщате докато е време. Вслушвайте се в нейните съвети – планината не е човек, но носи своята душа и не винаги е толкова гостоприемна, колкото ни се иска.

Времето може да бъде прогнозирано, така е. Но душата на планината – не. Тя може да ви приканва със слънце и завет, но мигом да промени мнението си и да ви издуха като прашинка от себе си.

Затова преди да слезете от асфалта и да хванете пътеката, вслушайте се в песента на скалите. Погледнете в очите на животните и се вгледайте в танца на дърветата. Те не знаят нашите езици, но ние с доза любов и внимание можем да научим техните. Запознайте се с тях и всеки път ги питайте – може ли? Ако не може – идете си по живо и по здраво.

Планината ще е тук доста по-дълго от нас и това няма да е последната ни възможност да ѝ се насладим.

Обичайте и уважавайте планината. И тя душа носи.

Първата глътка, първата среща и първият километър

Пиете, нали? Значи знаете, че първата глътка е винаги най-сладка. За първата глътка могат да се напишат трактати. Първата глътка може да бъде проследена по пътя си – от устната кухина, през гърлото, та до стомаха. Някои първи глътки стигат по-далеч, други не чак толкова – зависи от градуса. Но всяка първа глътка извървява своя път и вие, щете или не, тръгвате след нея. Колко далеч ще стигнете – зависи, както казахме, от градуса.

Първата глътка носи сигурност и увереност. Чудите се как да прекарате свободната си вечер? Първата глътка веднага ще отговори на този въпрос. Не сте пили никога? Първата глътка ви доказва, че нищо не ви пречи да изживеете останалия си живот като битов алкохолик и че дори може и да ви е приятно. Е, винаги може да се появи оная последна глътка, която да ви обърне убежденията наопаки, но ние за нея няма да говорим.

Първата среща, пък, винаги е най-гореща. Най-чувствена, най-предизвикателна и най-приключенска. На първата среща може да се случи всичко – да се влюбите, да осъзнаете огромна грешка, да забременеете (знае ли човек?!), или пък другият да не дойде. На първата среща не знаеш какво те очаква, не знаеш дали ще мине добре. Не знаеш какво да очакваш и дали неочакваното няма да промени очакванията ти. Често се случва първата среща да е като циганската любов – разпалва се бързо, гори буйно и изстива лесно. Понякога, за нечия радост, от нея излиза и някакво своеобразно perpetuum mobile, което топли душите ви цял живот.

А първият километър, приятели, е най-дълъг и най-къс от всички километри на света. Никой друг километър не е по-къс и не се минава по-бързо от първия километър, а същевременно някои първи километри са толкова дълги, че се помнят цял живот. В първия километър може да паднете и станете, може да ви се счупи колелото или пък да ви блъсне камион. В първия километър опознавате новото си колело и новото ви колело опознава вас. Вие му се чудите на геометрията, то ви се чуди на акъла и текат тежки преговори за сътрудничество и съвместен живот. Не винаги се получава, сещате се – няма как да се качите на ново колело, да ви блъсне камион и да ви се получи, предполагам. Но ако с колелото си комуникирате по един и същ протокол, може такава здрава връзка да се заформи, че да не можете да я прекъснете, дори и да ви спре нетът.

Най-много първата среща, първата глътка и първият километър ги свързва едно нещо. Надеждата на разнообразието. Не на всеки му се е получило с първата глътка боза, но няма значение с какво започвате и по какъв път вървите – рано или късно ще стигнете до билковия чай и ще ви се иска след всяка глътка да нулирате брояча. Това, че нечия първа среща се е провалила тотално въобще не значи, че всяка следваща (била тя първа, трета или десетнайста среща) ще бъде също толкова неприятна. И ако паднете в кална локва, чупейки колелото си още на първия километър, не се предавайте – има най-различни и колкото щете други колелета на света, пък ако постигнете висока повтаряемост с кофти резултатите, винаги можете да опитате триколка.

Не се страхувайте от новите неща в живота ви и не се срамувайте да изоставите овехтелите и безинтересни такива. Първата глътка, първата среща и първият километър не (винаги) хапят – не спирайте да опитвате и все някога ще достигнете оня сладък момент, в който и трите ще са довели до задоволителен резултат, с който няма да искате да се разделите.

Обещавам 🙂