Хоро на Седемте езера?!

От Седемте езера тръгна първия ми истински планински преход. Беше през 2003-та, аз бях на почти 14 годинки. Там се запознахме с Vlado, та той ми е свидетел.

Там беше първата ми истинска среща с планината. Тогава бе изградена връзката ми с нея, която повечето от вас много добре знаете до какво доведе, в крайна сметка…

Тогава лифт нямаше. Имаше тук-таме по някоя бетонна основа за стълб, за които всеки подмяташе, че “ти тия основи не ги гледай, там горе е национален парк, незаконен е тоя лифт – няма как да го пуснат”. Имаше красива пътека, която тръгваше от х. “Пионерска” и почти не се засичаше с пътя, по който сновяха джипове – чудесно оправдание някой все пак да иска да ги замени с лифт.

Горе беше чисто. Дори новата хижа беше… хижа. И по двете пътеки нагоре – покрай старата хижа и по платото край “Бъбрека” хората се поздравяваха при среща. Ако някой си береше нещо, то това бяха боровинки, а не опаковки от вафли.

От тогава започнах поне по един-два пъти годишно да се качвам до там. Не помня кога спрях, но днес би ме било срам да се кача. Срам от това, че не съм застанал пред камионите и тракторите и че не съм изразил достатъчно ясно гражданската си позиция относно безобразното улесняване на достъпа до езерата.

И сега… сега езерата се превърнаха в сцена.
Сцена на човешката глупост.
Във всички нейни измерения, с всичката ѝ неадекватност.
В арена за изява на “ония” 80 процента.
Аз това шоу отказвам да го гледам.

Диво

След като небето изтече връз короните им, дърветата изцеждат внимателно всяко клонче преди да заспят. Но поне не им е студено – вятърът е утихнал, само совите пригласят на ромолящите под дърветата капки и никой не е съвсем сигурен дали се вдигат облаци или пада мъгла, но всеки усеща носещата се наоколо влага.

Сръндаците се крият някъде далеч от поляната, прасетата извличат всяка полза от мекотата на калната почва, а дъждовниците сигурно са се събрали в близкото дере и кроят планове как пак да се вмъкнат в мазето. И сигурно пак никой от тях не мисли за излизането.

И как да не обичаш после нощта в дивото и дивото в нощта? Няма как.

Силен ли е човекът?

Човекът е сигурен, че е силен. Сигурен е и в това, че е най-силен от всички животни. Когато е вкъщи, когато е зад волана, когато е на работния си стол, дори при зъболекаря – Човекът се чувства силен.

Докато не се стъмни. И няма никой друг. И кучетата не спрат да лаят часове наред. Тогава Човекът се надява да е силен, но силата му е изпарена – останал си е с надеждата. Но и тя не изкарва много.

Човекът излиза навън. Пали най-силния си фенер и обхожда с поглед поляната. Човекът все още се надява да е по-силен от причината за кучешкия лай. Но човекът чува шумове. Чува пукащи клечки под нечии крака. И точно когато се чуди дали не му е време да се прибере обратно вътре, Човекът вижда чифт застинали очи в далечината. Очи, които не мигат. Очи, гледащи право в човешкия фенер.

Тогава човекът разбира. Осъзнава. Приема слабостите си и се прибира, оставяйки надеждата отвън, под звездите. В тъмното. В неизвестното.

До сутринта. Тогава Човекът пак ще е силен.

Стълба към небето

Стълба към небето. А на небето – луна, звезди и тишина. Четвъртият албум на Цепелин е единственото нещо, достигащо до ушите ти. И друго няма. Даже кучетата спят.

Да си сам сред природата в полунощ е като да си единственият буден в обща спалня в някоя хижа. Хем си сам, хем не знаеш от къде те дебнат я чифт очи, я чифт уши. На теб не ти пука, ти си вперил поглед в безкрая и анализираш ситуацията. Орион, все така неизоставящ бойната си поза, вече е тръгнал да се прибира. Голямата мечка се оглежда за шепа оцелели от есента шипки, с които да почерпи малката мечка. Луната осветява всичко с мощния си челник, като че ли си е загубила някъде небесните ключове и си ги търси.

Топящият сe сняг си мисли, че се е скрил изпод нощната си ледена коричка. Дори не подозира, че сутрешното слънце ще я схруска за закуска. Мечките са си в зимните бърлоги, елените са навсякъде, където няма хора, сърничките са се скрили някъде и си разказват страшни истории. Облачетата заминаха на юг, търсейки пойните птички. Носят им вест – време е да се връщат тук, поляната без тях е пуста.

Всичко спи, а ти будуваш. Ще ти се да свършиш още някоя полезна работа.
Недей.
Ти ще се свършиш, работата – никога.
Лека нощ.

Жалкото съществуване на община Костинброд

Над 17 хил. души (според ГРАО, към 15.05.2017 г.) са регистрирани по настоящ адрес в община Костинброд. Индустриален град с най-голямата печатница в Бълария (и може би на Балканите) и производствени мощности на Кока-Кола, Олинеза, Weber и Rollplast. Град, в който хора от София идват на работа. Град, през който минава международната железопътна линия София-Калотина. Град, през който минава най-краткия път от столицата към Северозападна България – през прохода Петрохан.

Град, чиято община не функционира – тя само съществува, обличайки агоничната си пасивност в залъгващи клишета. Половинчато и неадекватно общинарите имитират дейност с незначителни обществени активности, изпълнявани с гнус и нежелание.

24 май – ден на българската просвета и култура и на славянската писменост

На този ден повечето хора би трябвало да очакват организирането на разнообразни събития, имащи общо с нашите писменост и култура. В София няма дори една изложба по темата, няма и исторически ориентирани събития, няма дори елементарно ограмотяване на хората – що е то глаголица, що е то кирилица, кое, как, защо… Има само една боядисана пешеходна пътека.

Но в Костинброд ситуацията е наистина плачевна. Там националният празник се припокрива с традиционния събор на с. Костинброд – една организирана на общинско ниво улична урудщина, срамяща всеки жител на общината и отблъскваща не само гостите, но и местните.

На площада – въртележки, гондоли, стрелбища, кънтяща на километри чалга, пошлост и долнопробност. В околните улици – сергии с гащи, чорапи, сутиени, употребявани кофи от сирене, ръчни инструменти втора ръка и най-разнообразни евтини пластмасови играчки.

В деня, в който децата трябва да изписват ръкописни букви и да се запознават с историята им, те биват тласкани към шареното, лъскавото, еднодневното и повърхностното.

И втората по наглост постъпка на общината (след разрешаването на подобно събитие) – “съборът” е отразен на сайта на общината, по традиционния за тях клиширан начин, с все същите нескопосани снимки и все толкова неграмотно написан текст.

Професионална фотография, публикувана на сайта на община Костинброд

Придобиване на европейска визия и красота

Друго скорошно събитие в общината – засаждането на близо 100 фиданки на територията на общината – също бе отразено подобаващо, за което сам за себе си не съм убеден дали да се радвам, или напротив.

Рядко (в белия свят) човек има възможността да наблюдава как кмет, намъкнал лилава пухенка, полива новопосадените фиданки с бака от латекс, в която е бъркана вар. Може би такава рядко срещана гледка е гордост за община Костинброд:

Кмет в (почти) официални одежди, поливащ новозасадена фиданка с (почти) официални и (съвсем не) фотогенична бака от латекс.

Не могат да бъдат подминати току-така и други изцепки от “отразяването” на събитието, като например поредната доза добре композирани професионални фотографии, включващи и “простосмъртни” местни граждани:

Мечти за европейска визия струят от задълбочените погледи на местните граждани, а кметът, изпълнен със сигурност, сочи пътя към бъдещето

Авангарден дизайн и модерно осветление

Или как общината ремонтира стар и тесен мост:

“Мостът привлича вниманиетос авангарден дизайн и модерно осветление.” – цитат от община Костинброд

“Авангарден дизайн” – ако се чудите какво е това, обяснявам: добавени са жалко “насадени”, кръгли птицоподобни елементи. Ако следваме столичната практика, незнаейки какви точно са стилизираните животни, спокойно можем да наричаме “Мост-1” с далеч по-запомнящото се “пилешкия мост”.

“Модерно осветление” – добре омръзналия ни староевропейски стил.

Ако сте стигнали до тук, но сте гладни за още излагация, решението е лесно – посетете сайта на община Костинброд: http://kostinbrod.bg

Шипченската епопея

Не, не тая от 1877-ма. Тая от вчера – 3-ти март 2017-та. Когато за пръв път се качих на Шипка точно на тая дата. Качвал съм се зиме, качвал съм се лете, и с кола, и с колело, и… само на трети март не се бях качвал. Е, качих се вчера и няма да повторя.

Тръгнах с Недко от Велико Търново някъде около 5:00 сутринта – с колелета, през Прохода на републиката (Хаинбоаз), с идеята да хванем организираното изкачване на Шипка от Казанлък. Може би най-позитивното ми впечатление от тоя ден е от шофьорите, които бяха ненормално толерантни към нас през всичките ми 200 км. на пътя тоя ден, почти без изключения. Та поне до Казанлък смятам, че всичко беше чудесно.

Преди с. Шипка – табела. Проход Шипка – затворен! Супер, казвам си, пътят е наш… да, ама не точно. Коли се пускат еднопосочно нагоре и се редят на една километрично-патриотична опашка, след което орди от пешеходци започват да си броят крачките нагоре. Те не очакваха да има колоездачи, ние не очаквахме да има мотористи – бръмчащи, сновящи напред-назад, вдигащи шум и “той може да е затворен, ама аз нали съм с мотор”. Иди-дойди, извъртяхме го – ей го де’й върха.

И там какво? Патреоти! Или патридиоти бяха… Камуфлажни дрешки, кубинки, наметнал нашенски трибагреник като батманското наметало, все едно ще посочи небесата с юмрук и ще литне към Бузлуджа. Руски трибагреник в ръка, а на гърба му – раница с колонка, от която се леят патридиотичните песни на “дългия” – “#КОЙ уши байряка”, ама с възможно най-чалгарските извивки и задължителния кларинет.

Оглеждам се за храна, щото 128 км. на три малки какаови фафли и един банан си казваха своето. Мислех си, че опашките с паркирани коли са дълги… докато не видях опашките за кебапчета. Взех си набързо (след около 40 мин. чакане) едни казанлъшки понички и се “скрих” на спокойствие между паркираните коли в посока Габрово.

Не стига че по принцип не съм “третомартенски фен” покрай всичката русофилия в тоя ден, но тоя “патридиотизъм” просто уби всичко празнично за мен вчера. Добре че беше карането – да пресечеш два пъти Стара Планина с колело в един ден, през два различни прохода, е може би най-празничната ми третомартенска случка въобще изобщо.

Радвам се, че имам колело 🙂

Статистики, закони и смърт на пътя

Тези дни, след фатален случай с колоездач, доста негови (съответно и мои) съмишленици се активизираха с цитиране на статистики и закони, поставяне на най-разнообразни законови искания и т.н.

Разбирам загубата. Разбирам, че сме останали с един страхотен колоездач по-малко. Разбирам мъката на приятелите му, както и всеобщата мъка сред всички нас, които караме колело.

Но редно ли е да допускаме емоциите ни да влияят на гражданската ни активност и поддавайки се на тях да губим обективността си? Не мисля.

Защо трябва да внимаваме със статистиките?

Статистиките са чудесен инструмент. И както всеки друг инструмент, могат да носят позитиви когато се използват правилно и негативи, когато не съобразим какво точно правим с тях. Наляво и надясно се цитират статистики за това как в САЩ имало малко повече смъртни случаи с велосипедисти, отколкото в България, пък имали над 40 пъти повече население. Със същия (не)успех може да се цитира и още една статистика – че в Холандия смъртните случаи сред велосипедисти са 25% от общия брой1, а в България през 2016-та са 4,7%2 – това, за съжаление, по никакъв начин не е показателно. Защото това не е разбираема и пълна статистика, а отделни числа, извадени от някакъв контекст. Защото за нито една от трите държави (САЩ, България и Холандия) никой не е споменал какъв процент от общото движение са велосипедистите.

Иначе казано – нормално е в Холандия смъртните случаи при велосипедистите да са значително по-голям процент от общия брой смъртни случаи на пътя спрямо тези в България, поради един куп фактори:

  • популярността на колоезденето в “ниската земя”;
  • изключителната безопасност на шофирането там;
  • популярност на различните стилове колоездене (не/шосейно);
  • какво ли още не.

Не сравним ли всички тези фактори, ние можем само да си трошим клавиатурите, вадейки числа от контекста им.

Трябва ли да бъде променен Законът за движение по пътищата?

След отбраните и извадени от контекст числа, много хора предлагат “законови промени, които да гарантират сигурността им на пътя” – една от по-големите глупости, които се пишат след инцидента. За съжаление, законите не са нищо повече от добре (или зле) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Един закон сам по себе си няма да спаси никого, не пази никого от нищо и по никакъв начин не би могъл да гарантира каквото и да било. Има закони срещу проституцията, насилието, педофилията, кражбите, убийствата, организираната престъпност и какво ли още не, но те продължават да се случват. Има закон, че за превишаване на скоростта в населено място с над 40 км./ч. глобата е 300 лв. Някой броил ли е колите, каращи в София с 90 км./ч.? Не можете да си представите колко са много.

Малко биха били ограниченията в ЗДП, по-неприложими от предложеното правило за дефинирано минимално отстояние, на което да може МПС да изпревари колоездач. Защото:

  1. Безопасното отстояние на изпреварване няма как да бъде фиксирано, тъй като пряко зависи от пътната обстановка, скоростта на велосипедиста, разликата между неговата скорост и тази на МПС и времето за реакция и на двамата водачи на ППС;
  2. Няма технически и финансово адекватен начин отстоянието на изпреварване да се регулира. Имаше публикувана снимка на велосипед с монтирани ултразвуков сензор за разстояние и “екшън” камера. Първо, законовото обосноваване на подобно импровизирано техническо средство няма да е лесно, дори клони към невъзможно поради използването на “ширпотребни” елементи. Трябва някой да разработи специфично за тази цел устройство, което да подлежи на метрологична проверка, калибрация и сертифициране. Това струва (много) пари. След това трябва да се оборудва КАТ с (какъв брой?) велосипеди с такива устройства (още пари) и да бъде назначена велополиция, на която да се плаща да кара навред из България с единствената цел да чака някой да ги изпревари. Още повече пари.

Това са основанията ми да смятам, че идеята за подобна промяна в ЗДП е абсолютно безпочвена и би останала само и единствено (някак) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Нищо повече.

Решение ли е образованието?

Не и изцяло. Сиреч – няма да намали до нула инцидентите на пътя. Но със сигурност една образователна система, която учи децата на емпатия, инстинкт за съхранение на себе си и околните, елементарна физика и (евентуално) критична мисъл, адски много би увеличила шансовете на участниците в движението да осъзнаят какво правят и какво се случва около тях, спасявайки човешки животи.

Шансът

И въпреки всичко това, по-горе цитираната статистика за Холандия е показно как дори развитата инфраструктура, безкомпромисното правораздаване, добре написаните закони, качественото образование, високият стандарт на живот и изключително велосипедно ориентираният манталитет не предотвратяват инцидентите с колоездачи на пътя.

Винаги ще важи едно правило – че докато има движение, ще има и сблъсъци. Неизбежно е. Хора сме, хората правят грешки, разсейват се, после носят отговорност ако това доведе до нещастен случай. Разберете го, не намесвайте емоциите си в гражданската си активност и не на последно място – пазете се сами, защото никой друг не може да ви опази.

Източници:

Шофьорско-интелигентска

Годишният преглед – фиктивен,
пожарогасителят – декоративен.
Маркировка все едно изобщо няма
и дистанцията не е въобще голяма.

DPF-ът вкъщи си стои, на рафта,
нейде покрай крадената нафта.
Колата и катализатор няма вече,
данъкът спестихме И, добре че…

На пътя карам все едно съм сам,
с гуми втора употреба, Made in Vietnam,
аптечката купувана е като за украса,
резервна гума няма – турена е бас-каса.

Двеста коня е колата, ама с газ,
за бензин да плащам?! Има си хас.
Винетката споделям със жената и децата,
тъй евтино се возя вече на колата!

Аз съм гаден хейтър

Тръгвам си от работа. Кръстовищата на “Позитано” са пълни с коли, паркирани “извън” синята зона, но в кръстовище – стоят си по цял ден паркирани безплатно в центъра, само щото тук паяк не стъпва – или поне не е стъпвал от средата на октомври, от когато съм тук. Псувам авантаджиите.

Минавам покрай “Сам дойдох” и ще пресичам “Стамболийски” по пешеходна пътека тип “зебра” – ако бях набожен, щях да се прекръстя няколко пъти, защото бяла G-класа AMG ненадейно се е боднала почти не на пътеката и по никакъв начин болидите, долитащи от “Христо Ботев”, не биха могли да ме забележат и дори не подозират за моите пешеходно-самоубийствени намерения. Псувам паркиралите “за малко”.

Минавам по тротоара в посока “Света Неделя”, свивам покрай Министерство на здравеопазването. Там черни немски лимузини със сини светлини стоят гордо разхвърляни по натрошените плюещи плочки, а хората се държат като атоми в тенджера с кипяща вода – никой не знае накъде е тръгнал, но много бърза и нищо не може да го накара да върви в една шибана посока. Псувам хората, на които тотално им липсва елементарна култура на движение.

Опитвам се да се доредя до входа на подлеза за метростанция “Сердика”, но първо трябва да картографирам наум 5-6 импровизирани сергии с чорапи и мартеници, минимум два чувала с гевреци и няколко “промоутъра” на курсове по английски, стоящи точно посредата на всичко и между които се забелязва и уличен музикант. Избирам траекторията с най-големи шансове за поемане на следработния човекопоток и тръгвам.

Метрото – ах, метрото. Силно напомня на подземните допълнителни нива в “Супер Марио” – скачаш в дупката и не знаеш какви изненади да очакваш от живота. То и скачането не е лесно – лелки тичат настървено към апаратите на входа, сакън да не маркираш картата си преди тях, и точно пред апарата набиват спирачки и се заравят във войнишките си мешки в търсене на картата си. Заобикаляш ги, влизаш, и пак греда – отде да знаят хората, че на ескалатора се стои вдясно? Ами ако просто не искат? Псувните не спират…

Някакси оцелял в тежката борба за позициониране възможно най-близо до вратата, вече съм в метрото. Наблюдавам хората. Не ги слушам – със слушалки съм, защото иначе започва да ме хваща яд, че нямам автоматично огнестрелно оръжие. За пореден път преосмислям репликата “лош човешки материал”, популяризирана от идола на лошия човешки материал. И тия хора другия месец ще гласуват…

Прибирам се леко ядосан, силно мотивиран и аз не знам за какво точно и изключително разсеян. Забравил съм да взема майка ми от работа, забравил съм, че имам уговорена среща, не съм се сетил, че мога да мина еди-къде-си да свърша там някаква работа… Защото единственото, което обмислям, е как да се разкарам от тая псевдоцивилизация и как, аджеба, да си подредя живота, така че да сведа до абсолютен минимум контакта ми с по-горе изброените същества.

Аз съм гаден хейтър.

Масата

– Тая работа, братко, не може тъй да продължава… – рече Жоро касапина. – Не може и не бива – требе нещо да се стори. Що е имало да се опуща сме опущили вече – требваше преди два-триесе лета некой да стане, да си удари юмрука у гърдите и да викне – ставай, народе, стига спа! Ей го, Борован е спал по Ботево време и още тъй говорят…
– Чакай бре, Жоре, не мой се пали като стърнище на юлски пек! И да беше станал некой, с юмрук, без юмрук, да викне…. кой ще го чуе, бре? Пена зачобръснатата ли? Или я, къде сливата на двора чува по-добре от мене?
– Има кой да чуе, Ивко, има! Мое и да не е у наше село, мое и у Кулско ич да не е… ама има будни ора у тая държава! Верно е – они кадърните още кога требваа визи се качиа по самолетите и излетеха…. Като глухарчета, Ивко – гледаш го убаво, невинно, крехко… тамън са е освободило от оковите на таа пуста земя, навирило се като гладно пиле от гнездото и се озърта налево-надесно да види малко свет. Ама те напъне тебе изотвътре, кихнеш, духнеш му в лицето и оно си…. айде да си траем, оти Гица само ми дудня що съм пцувал много.
– Па щом има будни, стани и викай бре! Тебе поне те знаят ората, нали си касапин – цело село си обиколил, барем и веднъж да беше…. От деца до старци, що е живо, все те знае кой си!
– Я ли да станем? Мене, Иво, само коги ме видат с точилото и ножа, па и таков небръснат… никой нема да ме земе насериозно.
Вървеше им сливовата, и пръжките си ги биваше. Навън виелицата носеше облаци белота насам-натам и не спираше да доизкусурява като скулптор оформилите се преспи – де беше голо, голо си остана от брулещия вятър, а зад всеки загладен вече ръб се криеше дълбока пряспа, която дечурлигата щяха с радост да утъпкат на другия ден.
И стигаше му на Ивко тая малка радост – печка да бумти и да има бутилка, която да сподели с верния си приятел. Само Жоро, селският касапин, не можеше да укроти туй бунтарско пламъче, дето не траеше олигархията в големия град. Той единствен виждаше по-далеч от другите – отвъд оградата си и след табелата за край на селото. И не му даваше мира тая мисъл, че като кръвожадни кърлежи тая сган двулична се е впила в тяхната България и смучеше, но не ей тъй, колкото да облажи – а до последно щеше да смуче, докато и последния капиляр на тая все по-изпита жалка държавица не опре стените си една у друга….