Пролетен инат

Луната е будна и грее,
гората я гледа и пее.
Баба меца се буди
и пита –
кафето къде е?
Снегът си отива,
тревата отвива,
на цветята полека
да отстъпи място,
че да има
на какво да се радва човека.
А той пък, горкия,
затънал във киша до шия,
бута вече стрелките
та бързо да мине –
да текнат реките,
да се разлистят брезите
и всичко да замирише.
Минават си дните,
когато сами си поискат,
когато мързи ги –
да мърдат се стискат.
Ти молиш се – хайде, върви!
Но времето е инат,
то само ще реши
кога твоя креват
през прозореца
ще огреят лъчи.

Аз vs. Джери

Вятърът подухва.
С около два градуса под нулата.
Пълнолуние.
А малък опашат наглец шумка с острата си муцуна някъде в ъгъла.
Дебна го. Вече над 10 минути движението ми се изчерпва само с вдишвания и издишвания.
Тишина.
Прекъсва я шумкане на пликче в отсрещния ъгъл на стаята.
Тръгвам разочаровано натам и виждам с периферното си зрение как дебнатата до ей ся гадина се измъква…
Опитвам се да я настигна и, отново с периферното си зрение, виждам как и втората гадина поема нанякъде.
Не се давам току-тъй.
Прашката е в ръцете ми, заредена с 32-ри калибър сачма.
Дебненето продължава вече час.
Жертви няма.
Взимам си една бира и се предавам…. до утре.
С ново оръжие!!!

Къде ми е шапката?

На всеки термометър, рано или късно, му свършват градусите.
На този пред хижата му свършиха тази сутрин.
Даже гледам, че и му липсват няколко – турил е минус отпред.
Вятърът спи – ветропоказателят не мърда.
Клоните също не мърдат.
И тревичките не мърдат, но при тях е оправдано – и аз като съм покрит със скреж, не ми се мърда много-много.
Кучетата също спят. В къщичката на едното от тях – знаят, че две кучета е по-топло от едно куче.
Мрачно е. Дори леко тъмно.
Само пълзящите по склона облаци мърдат, изглеждайки все едно едната половина на гората си придърпва юргана, за да не ѝ е студено.
Неизбежно е. Ще си търсим шапките.

Есен, есен

На всеки термометър, рано или късно, му свършват градусите.
На този пред хижата му свършиха тази сутрин.
Даже гледам, че и му липсват няколко – турил е минус отпред.
Вятърът спи – ветропоказателят не мърда.
Клоните също не мърдат.
И тревичките не мърдат, но при тях е оправдано – и аз като съм покрит със скреж, не ми се мърда много-много.
Кучетата също спят. В къщичката на едното от тях – знаят, че две кучета е по-топло от едно куче.
Мрачно е. Дори леко тъмно.
Само пълзящите по склона облаци мърдат, изглеждайки все едно едната половина на гората си придърпва юргана, за да не ѝ е студено.
Неизбежно е. Ще си търсим шапките.

Диво

След като небето изтече връз короните им, дърветата изцеждат внимателно всяко клонче преди да заспят. Но поне не им е студено – вятърът е утихнал, само совите пригласят на ромолящите под дърветата капки и никой не е съвсем сигурен дали се вдигат облаци или пада мъгла, но всеки усеща носещата се наоколо влага.

Сръндаците се крият някъде далеч от поляната, прасетата извличат всяка полза от мекотата на калната почва, а дъждовниците сигурно са се събрали в близкото дере и кроят планове как пак да се вмъкнат в мазето. И сигурно пак никой от тях не мисли за излизането.

И как да не обичаш после нощта в дивото и дивото в нощта? Няма как.

Силен ли е човекът?

Човекът е сигурен, че е силен. Сигурен е и в това, че е най-силен от всички животни. Когато е вкъщи, когато е зад волана, когато е на работния си стол, дори при зъболекаря – Човекът се чувства силен.

Докато не се стъмни. И няма никой друг. И кучетата не спрат да лаят часове наред. Тогава Човекът се надява да е силен, но силата му е изпарена – останал си е с надеждата. Но и тя не изкарва много.

Човекът излиза навън. Пали най-силния си фенер и обхожда с поглед поляната. Човекът все още се надява да е по-силен от причината за кучешкия лай. Но човекът чува шумове. Чува пукащи клечки под нечии крака. И точно когато се чуди дали не му е време да се прибере обратно вътре, Човекът вижда чифт застинали очи в далечината. Очи, които не мигат. Очи, гледащи право в човешкия фенер.

Тогава човекът разбира. Осъзнава. Приема слабостите си и се прибира, оставяйки надеждата отвън, под звездите. В тъмното. В неизвестното.

До сутринта. Тогава Човекът пак ще е силен.

Жалкото съществуване на община Костинброд

Над 17 хил. души (според ГРАО, към 15.05.2017 г.) са регистрирани по настоящ адрес в община Костинброд. Индустриален град с най-голямата печатница в Бълария (и може би на Балканите) и производствени мощности на Кока-Кола, Олинеза, Weber и Rollplast. Град, в който хора от София идват на работа. Град, през който минава международната железопътна линия София-Калотина. Град, през който минава най-краткия път от столицата към Северозападна България – през прохода Петрохан.

Град, чиято община не функционира – тя само съществува, обличайки агоничната си пасивност в залъгващи клишета. Половинчато и неадекватно общинарите имитират дейност с незначителни обществени активности, изпълнявани с гнус и нежелание.

24 май – ден на българската просвета и култура и на славянската писменост

На този ден повечето хора би трябвало да очакват организирането на разнообразни събития, имащи общо с нашите писменост и култура. В София няма дори една изложба по темата, няма и исторически ориентирани събития, няма дори елементарно ограмотяване на хората – що е то глаголица, що е то кирилица, кое, как, защо… Има само една боядисана пешеходна пътека.

Но в Костинброд ситуацията е наистина плачевна. Там националният празник се припокрива с традиционния събор на с. Костинброд – една организирана на общинско ниво улична урудщина, срамяща всеки жител на общината и отблъскваща не само гостите, но и местните.

На площада – въртележки, гондоли, стрелбища, кънтяща на километри чалга, пошлост и долнопробност. В околните улици – сергии с гащи, чорапи, сутиени, употребявани кофи от сирене, ръчни инструменти втора ръка и най-разнообразни евтини пластмасови играчки.

В деня, в който децата трябва да изписват ръкописни букви и да се запознават с историята им, те биват тласкани към шареното, лъскавото, еднодневното и повърхностното.

И втората по наглост постъпка на общината (след разрешаването на подобно събитие) – “съборът” е отразен на сайта на общината, по традиционния за тях клиширан начин, с все същите нескопосани снимки и все толкова неграмотно написан текст.

Професионална фотография, публикувана на сайта на община Костинброд

Придобиване на европейска визия и красота

Друго скорошно събитие в общината – засаждането на близо 100 фиданки на територията на общината – също бе отразено подобаващо, за което сам за себе си не съм убеден дали да се радвам, или напротив.

Рядко (в белия свят) човек има възможността да наблюдава как кмет, намъкнал лилава пухенка, полива новопосадените фиданки с бака от латекс, в която е бъркана вар. Може би такава рядко срещана гледка е гордост за община Костинброд:

Кмет в (почти) официални одежди, поливащ новозасадена фиданка с (почти) официални и (съвсем не) фотогенична бака от латекс.

Не могат да бъдат подминати току-така и други изцепки от “отразяването” на събитието, като например поредната доза добре композирани професионални фотографии, включващи и “простосмъртни” местни граждани:

Мечти за европейска визия струят от задълбочените погледи на местните граждани, а кметът, изпълнен със сигурност, сочи пътя към бъдещето

Авангарден дизайн и модерно осветление

Или как общината ремонтира стар и тесен мост:

“Мостът привлича вниманиетос авангарден дизайн и модерно осветление.” – цитат от община Костинброд

“Авангарден дизайн” – ако се чудите какво е това, обяснявам: добавени са жалко “насадени”, кръгли птицоподобни елементи. Ако следваме столичната практика, незнаейки какви точно са стилизираните животни, спокойно можем да наричаме “Мост-1” с далеч по-запомнящото се “пилешкия мост”.

“Модерно осветление” – добре омръзналия ни староевропейски стил.

Ако сте стигнали до тук, но сте гладни за още излагация, решението е лесно – посетете сайта на община Костинброд: http://kostinbrod.bg

Шипченската епопея

Не, не тая от 1877-ма. Тая от вчера – 3-ти март 2017-та. Когато за пръв път се качих на Шипка точно на тая дата. Качвал съм се зиме, качвал съм се лете, и с кола, и с колело, и… само на трети март не се бях качвал. Е, качих се вчера и няма да повторя.

Тръгнах с Недко от Велико Търново някъде около 5:00 сутринта – с колелета, през Прохода на републиката (Хаинбоаз), с идеята да хванем организираното изкачване на Шипка от Казанлък. Може би най-позитивното ми впечатление от тоя ден е от шофьорите, които бяха ненормално толерантни към нас през всичките ми 200 км. на пътя тоя ден, почти без изключения. Та поне до Казанлък смятам, че всичко беше чудесно.

Преди с. Шипка – табела. Проход Шипка – затворен! Супер, казвам си, пътят е наш… да, ама не точно. Коли се пускат еднопосочно нагоре и се редят на една километрично-патриотична опашка, след което орди от пешеходци започват да си броят крачките нагоре. Те не очакваха да има колоездачи, ние не очаквахме да има мотористи – бръмчащи, сновящи напред-назад, вдигащи шум и “той може да е затворен, ама аз нали съм с мотор”. Иди-дойди, извъртяхме го – ей го де’й върха.

И там какво? Патреоти! Или патридиоти бяха… Камуфлажни дрешки, кубинки, наметнал нашенски трибагреник като батманското наметало, все едно ще посочи небесата с юмрук и ще литне към Бузлуджа. Руски трибагреник в ръка, а на гърба му – раница с колонка, от която се леят патридиотичните песни на “дългия” – “#КОЙ уши байряка”, ама с възможно най-чалгарските извивки и задължителния кларинет.

Оглеждам се за храна, щото 128 км. на три малки какаови фафли и един банан си казваха своето. Мислех си, че опашките с паркирани коли са дълги… докато не видях опашките за кебапчета. Взех си набързо (след около 40 мин. чакане) едни казанлъшки понички и се “скрих” на спокойствие между паркираните коли в посока Габрово.

Не стига че по принцип не съм “третомартенски фен” покрай всичката русофилия в тоя ден, но тоя “патридиотизъм” просто уби всичко празнично за мен вчера. Добре че беше карането – да пресечеш два пъти Стара Планина с колело в един ден, през два различни прохода, е може би най-празничната ми третомартенска случка въобще изобщо.

Радвам се, че имам колело 🙂

Аз съм гаден хейтър

Тръгвам си от работа. Кръстовищата на “Позитано” са пълни с коли, паркирани “извън” синята зона, но в кръстовище – стоят си по цял ден паркирани безплатно в центъра, само щото тук паяк не стъпва – или поне не е стъпвал от средата на октомври, от когато съм тук. Псувам авантаджиите.

Минавам покрай “Сам дойдох” и ще пресичам “Стамболийски” по пешеходна пътека тип “зебра” – ако бях набожен, щях да се прекръстя няколко пъти, защото бяла G-класа AMG ненадейно се е боднала почти не на пътеката и по никакъв начин болидите, долитащи от “Христо Ботев”, не биха могли да ме забележат и дори не подозират за моите пешеходно-самоубийствени намерения. Псувам паркиралите “за малко”.

Минавам по тротоара в посока “Света Неделя”, свивам покрай Министерство на здравеопазването. Там черни немски лимузини със сини светлини стоят гордо разхвърляни по натрошените плюещи плочки, а хората се държат като атоми в тенджера с кипяща вода – никой не знае накъде е тръгнал, но много бърза и нищо не може да го накара да върви в една шибана посока. Псувам хората, на които тотално им липсва елементарна култура на движение.

Опитвам се да се доредя до входа на подлеза за метростанция “Сердика”, но първо трябва да картографирам наум 5-6 импровизирани сергии с чорапи и мартеници, минимум два чувала с гевреци и няколко “промоутъра” на курсове по английски, стоящи точно посредата на всичко и между които се забелязва и уличен музикант. Избирам траекторията с най-големи шансове за поемане на следработния човекопоток и тръгвам.

Метрото – ах, метрото. Силно напомня на подземните допълнителни нива в “Супер Марио” – скачаш в дупката и не знаеш какви изненади да очакваш от живота. То и скачането не е лесно – лелки тичат настървено към апаратите на входа, сакън да не маркираш картата си преди тях, и точно пред апарата набиват спирачки и се заравят във войнишките си мешки в търсене на картата си. Заобикаляш ги, влизаш, и пак греда – отде да знаят хората, че на ескалатора се стои вдясно? Ами ако просто не искат? Псувните не спират…

Някакси оцелял в тежката борба за позициониране възможно най-близо до вратата, вече съм в метрото. Наблюдавам хората. Не ги слушам – със слушалки съм, защото иначе започва да ме хваща яд, че нямам автоматично огнестрелно оръжие. За пореден път преосмислям репликата “лош човешки материал”, популяризирана от идола на лошия човешки материал. И тия хора другия месец ще гласуват…

Прибирам се леко ядосан, силно мотивиран и аз не знам за какво точно и изключително разсеян. Забравил съм да взема майка ми от работа, забравил съм, че имам уговорена среща, не съм се сетил, че мога да мина еди-къде-си да свърша там някаква работа… Защото единственото, което обмислям, е как да се разкарам от тая псевдоцивилизация и как, аджеба, да си подредя живота, така че да сведа до абсолютен минимум контакта ми с по-горе изброените същества.

Аз съм гаден хейтър.

Конвертиране на Cisco LWAPP към autonomous

Хайде да драсна и нещо по-техничарско. Имах да конвертирам едно по едно към автономни няколко „lightweight“ AP-та, а понеже процедурата е странно документирана от някакъв индиец, реших со кратце да опиша най-лесния начин да се флашнат. Допуска се, че имате някаква локална мрежа с DHCP и достъп до Интернет, както и сериен кабел, с който да се „закачите“ за AP-то.

Намиране на подходящ IOS image

Първото, което е нужно за флашването на едно AP е правилният firmware. Затова отиваме на cisco.com -> Support & Downloads, откъдето избирайки правилната серия на хардуера достигаме до Download Software страничката за съответния модел – в случая AIR-LAP1141N-E-K9. От тук ни трябват две неща – името на файла и checksum-ата му:

File Name: c1140-k9w7-tar.153-3.JC.tar
...
SHA512 Checksum:
750b607d9ad0613151aaa98ad1c1b620e7a7bc7ae5483e0fbdf1674952c633ef3f4b133c45f6e5ee764a7bfc19afb5180c880130834167f72836e135c75d2451

Следва търсене в Google (или каквато там търсачка ползвате) на файл с точно това име, което сте намерили на сайта на Cisco. Щом си намерите такъв и го изтеглите, задължително смятате checksum-ата и продължавате само ако тя съвпада. Иначе не знаете кой какво е барал в него и дали наистина е това, което ви е нужно.

Добрият стар TFTPD

Следва изтегляне на подходяща за вашата ОС версия на TFTPD, който ви е нужен за „изтеглянето“ на firmware-а на AP-то. Инсталирате, пускате и избирате мрежовия интерфейс, на който DHCP-то е дало адрес. Пускате AP-то и чакате също да си вземе адрес – важното е да са в една мрежа, иначе няма значение какви точно са адресите.

Флашването

Закачате се за конзолата на AP-то, влизате в EXEC mode и пишете:

# debug capwap console cli
# archieve download-sw /force-reload /overwrite tftp://<addr>/<file>

Първата команда е „скрита“ и не подлежи на autocomplete. Както тя сама ще ви предупреди – използва се само при troubleshooting и… когато искате да си флашнете AP-то.

Втората команда е достатъчно self-explanatory – тегли си firmware от посочения TFTP адрес <addr>, търсейки файл с име <file>, като с него overwrite-ва текущия си firmware и след приключване на процеса рестартира устройството (reload). В името на пълнотата, в моя случай адресът изглеждаше така:

tftp://192.168.1.141/c1140-k9w7-tar.153-3.JC.tar

…следва теглене с разархивиране на новия firmware и рестартиране на устройството. По време на процеса ще видите как от време на време AP-то си иска нов адрес от DHCP-то, опитвайки се да си намери контролер – нормално е и не пречи на flash-ването.

За влизане в EXEC mode ще ви трябва default паролата – „Cisco“. От там (или директно от машината с DHCP-то) можете да видите адреса на устройството, а след това с потребител „Cisco“ и парола „Cisco“ можете да се логнете в уеб интерфейса му.

Честито автономно AP и приятно setup-ване 🙂