Има ли живот в Северозапада?

TL;DR: В Северозападнала България животът кипи. Или не?

Част от хората са се превърнали в ДУБ и са се преместили далеч от селата, в т.нар. “цивилизация” (да не се бърка с термина “цивилизация”, моля). Сиреч, отишли са където има турбо-гига-мега-маркети – Видин, Монтана, и най-вече София.

Други хора са видяли как пада полосата в края на миналия век и като невидели са отишли да трупат богатство, миейки чиниите на европееца.

Трети просто са умрели, щото им е дошло времето.

Четвърти не се дават – стоят си тук, в дивото, борят се с отшелническата си съдба и дебнат ако случайно някой дойде на гости в селото и има кола, да го пратят до близкия град, че само там има магазин.

Къщите са празни. По-празни дори от главата на ДУБ. Някога някой е събрал родата си и всичките си спестявания, мъкнал е материали с каруцата от другия край на равнината, давал е всичко от себе си, за да има къде да създаде и отгледа семейството си, за да има къде да се смеят и да плачат заедно, да има къде да нахълтва wannabe-родата със събаряне на портата, за да вземат някоя от дъщерите му за булка. И да има от къде да изнесат дървения съндък, в който всеки приключва рано или късно. Но това е било някога.

После всички са си тръгнали, оставяйки историята и спомените си в тия къщи. Ученици в тях вече не е имало, то и училище в селото вече е нямало, но учебниците са си останали в раклата. При войнишките снимки на мъжете от семейството. При старите изрисувани сандъци, избродирани пердета и кревати с дърворезби. При всичката друга мераклийски подбирана с годините покъщина, в която всяко поколение е оставило своя почерк.

И когато си кажем “ето, това е краят”, за някои хора тепърва настъпва началото – за хора като Генади от горната махала, който малко преди ерата на търкането на билетчета се захвана със затриване на къщи. Колко е трудно да отвориш къща, в която никой не живее от години? Николко. А вътре има “безплатни пари” във всякаква форма – антики, всякакви етнографски джунджурии, тук-там по някой ретро телевизор или радио. И, естествено, любимите на всички – вторични суровини.

Първо се изнася най-ценното – алуминиеви центрофуги за пчелни пити, запазени масивно изработени печки, декоративни елементи от мебелите. После инструментите, с които някой някога си е създавал хляба. После пружините на креватите, понякога дори жиците се къртят от стената.

Хубавото е че неотворените къщи в едно замиращо село рано или късно свършват. Всичко е изтърбушено, няма вече къде да тарашиш. Тогава отиваш да си търсиш благото другаде – тъй стана и с Генади и неговата дружинка. И от тогава селото лека-полека върви по пътя на Припят – гледаш джунгла, викаш си “тук имаше улица”. Встрани от нея стърчи останало стълбище от чорбаджийска къща. Мъртвило.

Но не съвсем. Фазани, пъдпъдъци и всякакви други полски хвъркати ликуват в безмерните плодородни земи на Дунавската равнина. Няма хвърчащи коли, няма хора, няма кой да смущава тяхното пилешко щастие. На пръв поглед озлобени кучета се радват на всяка ласка от непознатия, всяка наченка на игра и всяка подхвърлена огризка. Току изшумка нещо в гората, обърнеш се – палава сърничка те оглежда като извънземно, може би за пръв път виждаща двукрако същество, и то с колело. А по пътя не спират да изскачат зайци и лисици, не по-малко любопитни от сърничката.

Животът цъфти и връзва в тоя пуст Северозапад! Цъфти и връзва зад всеки храст, под всяко дърво и на всеки баир. Но не и в къщите на хората.

ДУБ

TL;DR: Таковало си е таковата.

Днес сутринта имах нещастието да послушам (и инцидентно – погледам) bTV. Повръща ми се. На Нова година ще излъчват запис (или наживо, не разбрах) на концерт на Слави Трифонов. Някакви си там гости в сутрешния им блок пускаха записи от такъв концерт и въодушевено обясняваха как, разбираш ли, “ей ТОВА е истинският български дух”. И все повече ми се повръща. Прикрита политическа пропаганда, за която няма закони и няма СЕМ.

Следва ТопШоп. Оглеждам се и забелязвам как половината от рекламираните от тях стоки са ми на една ръка разстояние – в жилището на човек, гледащ bTV и индийски сапунки. На някакъв нищо и никакъв блендер са му лепнали лъскаво име и щото е намален от 299,99 на 249,99 лева, народът купува. Щото знае, че е спестил пеесе кинта – нищо, че се е набутал с двеста.

И за да не вземе да ми се оправи изневиделица настроението като изляза навън, се оказа че трябва да ида до Kaufland – любимия турбо-гига-мега-маркет на бедния българин. Дебелият, уяден, но гладен и беден българин не ходи там, за да харчи пари, той ходи там за да пести. Пък може и да спечели – на всяка каса има пирамидки, а от тях летят едни милиони, само да ти остане някоя стотинка, с която да търкаш.

Първо дебелият уяден българин (ДУБ) трябва да паркира. Щото винетките са безбожно скъпи, бензинът е безбожно скъп, пътищата са отвратителни и няма къде да се спира в центъра, но ДУБ не може да си позволи да ходи пеша, еле пък да кара колело. Затова на ДУБ му се налага да паркира, и то не къде да е – а на инвалидно място. Тия от магазина са виновни – как може най-близките до вратата и единствените свободни места да са инвалидни, това дискриминира ДУБ. Пък и в момента, в който ДУБ тръгне да разлива телесата си през вратата на ръждивия си европейски отпадък, оставаме почти убедени, че ДУБ дори и да не е карал ТЕЛК, спокойно може а бъде обявен за инвалид. Пък макар и мозъчен.

ДУБ си взима количка. Защото с тия ниски заплати, особено пък в провинцията, ДУБ трябва да пести много. За да спестиш много, трябва да купиш много. След кеото ДУБ атакува – яхва количката и се влива в морето от дебилизъм, което прелива през вратите на заветния турбо-гига-мега-маркет. Най-атрактивни за ДУБ са местата с най-много други ДУБ – той знае, че там има нещо, от което ще спести много. А след като спести много, ДУБ с чиста съвест е готов да похарчи спестеното и гордо окупира щанда за мръвките. Щото ако не хапне мръвка, все едно не е ял. Освен на всеки ъгъл на щандовете, ДУБ се събира за лаф-мохабет и на касата. Тоя салам що бил поскъпнал с две стинки, ама нищо, нали свинското е паднало с пет. ДУБ събира точки. ДУБ си товари покупките в ръждивия европейски отпадък и гордо пуска шепа стотинки в ръката на просещо цигане в разцвета на силите си. Оставя си само една стотинка – да има с кво да търка.

ДУБ е щастлив. А аз си се връщам на село, сипвам си огнена течност и си паля печката. Леко натъжен, защото знам, че напролет ДУБ ще иде да гласува.

Човещинка

Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно… Преди две-три години си заслужих прозвището “оня, дето обикаля”, всички знаете защо и как. При “пробното” ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми – по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма “Бел мустак”, в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове… цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре – “Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли – лаят”. Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума – това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. “Отговорът” беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история – дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си – носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро – няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората… Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на “Бел мустак” да заредя с водица. Там, не щеш ли – кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. “Абе хубава е, ама много варовита”, рече – току-виж затова са я нарекли “бел”, а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби – има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. “Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал – друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!” – не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на “ти”. Похвали ме, че съм си тук, а не в София – нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти – а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало “Рики, на певеца, Мартин”. Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. “Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам – друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш”. И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота – пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката – даваш, щом имаш, пък ако нямаш – никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти – не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето.

Мисловна работилница

Избистрихме пиенето, време е за междухорските взаимоотношения.

TL;DR: бъдете добри, за да бъдат и другите като вас.

И пак, подробно… Преди две-три години си заслужих прозвището “оня, дето обикаля”, всички знаете защо и как. При “пробното” ми каране от Костинброд до Видин и обратно през Белоградчик, минах над селото ми – по пътя за Раковица. Естествено, нямаше как да не се отбия към Бранковци до култовата чешма “Бел мустак”, в крайна сметка в тоя край на родината чешмите са кът, а да си колоездач през лятото не е никак лесно.

Та отбивайки се към тая чешма, като ме погнаха едни песове… цяла глутница. Докато след тях не се развика младолика баба с каруца и магаре – “Те така си лаят, ужким да ме пазят. При мен са до едно гальовни, ама друг видят ли – лаят”. Строителен инженер била, ама и писнало в тая гадна София и си дошла на село, у Бранковци. Гледала си градинка малко над чешмата, всичко си правела сама.

Как да е, щях за междухорските взаимоотношения да ви кажа. Знаете ли защо старците в планините живеят по 100 години и хоро играят за трицифрения си юбилей, едва ли не? Ами не, не е заради чистия въздух, нито защото не си купуват картофите от хипер-гига-мега-турбо-маркета. Ние мрем рано, щото се мразим. А горе хората си помагат. За тях емпатията, съчувствието и най-вече взаимопомощта са важни за всеки. Ако мога да ги събера в една дума – това е оная човещинка, дето ако я намериш у човек, разхождащ се из столицата, спокойно можеш да го гръмнеш, че да не се мъчи.

Та, занесох едни пликчета на най-близко живеещата баба, че имала месо да зазимява, пък нейните свършили. “Отговорът” беше по половин кило домашно смляна кайма и мръвка за готвене. От същата тая баба знам една история – дошла преди години варненка да живее в селото. В началото всички я гледали, както си се гледат помежду си – носели яйца, месо, зеленчуци, плодове. Че нали е от скоро – няма как току-тъй да си скочи на краката и да има какво да яде. Минал се месец, минали два, тя не пипвала ни да работи, ни да гледа стока, ни градинка, ни къщата си чистела като хората… Та спрели да и дават и тя съвсем скоро си тръгнала от селото. То бива човещинка, ама ако я няма отсреща, и тя си има край.

Прибрах мръвките в мазето и тръгнах с колелото да поразузная де що има пътища и пътеки по баирите край селото. Пресякох главния път през Пенчов дол, подсякох през една неразорана нива и съвсем скоро се озовах на “Бел мустак” да заредя с водица. Там, не щеш ли – кривоглед дядо с каруца, който всеки ден идвал да си пълни вода. “Абе хубава е, ама много варовита”, рече – току-виж затова са я нарекли “бел”, а не какъв да е мустак. Все тая. Продължих към Раковица, но вятърът ме върна обратно към Бранковци. Пуснах се към селото и разпитах първите срещнати баби – има ли път към Пседерци през дола, или е урасъл вече? Имало, ама през реката нямало да мога да мина. Не ме мислете, викам, и тръгнах.

И кой да видя в гората след селото? Глутница злобно лаещи кучета. Тамън се стреснах и взех да диря цепеница за самоотбрана и отдолу се показа бабата с магарешката каруца. Същата тая баба от преди две години и половина, нямаше как да я сбъркам! Все така младолика, със същото проскубано магаре и все толкова лаещи кучета. “Ама ти като снимаш магарето, да не би да ги качваш в Интернет тия неща после? Тя моята дъщеря каза, че е чела някъде за мен, пак колоездач бил писал – друга бранковчанка с каруца и кучета няма, със сигурност за мен е било!” – не щеш ли, и тя ме разконспирира. Каза, че щом сме от един дол, ще ми говори на “ти”. Похвали ме, че съм си тук, а не в София – нея я канели, ама тя нямало какво да прави там, пък и като останала, успяла и на магарето да почисти – а то толкова послушно било! Черното куче пък се казвало “Рики, на певеца, Мартин”. Ослепяло от болест някаква, но се ориентирало по звуци и миризми и си ходело с нея. “Глава и ръце щом имаш, здраве ти пожелавам – друго не ти трябва, с тия трите все ще се оправиш”. И кой откъде е.

Мислят, тия хора, един за друг. Достатъчно е да видят, че се стараеш, че полагаш поне някакви елементарни усилия да се оправиш в живота – пък за каквото не ти се получи, винаги ще ти помогнат, макар и да не разчитат да им върнеш жеста.

Това е то човещинката – даваш, щом имаш, пък ако нямаш – никой не е длъжен да ти дава. Пък даде ли ти – не отказваш, защото знаеш, че той не го прави ей тъй, за славата, пък и все някога ти ще си тоя, дето ще има и ще дава. Само да му дойде времето.

Ти му говориш, оно рупа ли, рупа…

Някъде в началото на миналата година съм писал статия, в която обяснявам как трябвало да се правят бекъпи. Хубаво, умрял някакъв диск, спасил съм някакви неща от него, взел съм си поука. И до там.

В момента всичките ми цифрови снимки от 2003-та до днес са на 1TB refurbished сървърен диск, който е бил ~5 години в production. Няма ги никъде другаде – освен тези от телефона ми, които се sync-ват с Google. Този блог, този с пътеписите ми, портфолиото на сестра ми, един Gitlab и още куп уеб-неща бяха на Xen виртуалка на bob.initlab.org – сървър с “нормален” хардуер и…. един диск. Който (сървър) също реши да умре в един прекрасен момент и сред безвъзвратно загубените неща са MySQL базите данни, хостнати на въпростната виртуалка. Статията, която споменах в началото, бе възстановена от Google cache-а, имам тепърва да възстановявам и от web.archive.org.

Явно има и “трети вид” хора – такива, на които им е горял твърдия диск, ама си питат ушите да правят бекъпи. Затова тоя път попсувах на ум, погледнах с мъка месечния си бюджет и си поръчах HP Microserver Gen8, който вече е “up and running” в Костинброд – с UPS, два Интернет доставчика, (скоро) два 3TB диска в RAID1 и всичко от навсякъде ще се бекъпва постоянно на него.

#сичкишеомрем, но въпреки това – правете бекъпи. Ама сериозно.

Благодаря

Днес си спомних нещо важно.
Нещо, което промени живота ми.
Много.

На точно тоя ден преди точно две години се прибрах вкъщи. След точно 4368 км., около 45 хил.м. положителна денивелация и 44 дни живот на път, с колело, палатка и хамак. След обезводняване от жега, премръзване от студ, подгизване от дъждове и дълги часове каране “на сухо” без чешми, след събиране на 100 печата от 100-те национални туристически обекта, аз се прибрах променен – такъв, какъвто ме направиха многото прекрасни, добри хора (и няколкото не толкова добри), които срещнах по пътя.

Прибрах се такъв, какъвто ме направиха отец Димитър от Кюстендил (бивш водач на колоездачния им клуб), хижарката от х. Пионерска с всичките лепенки по лаптопа си, дядо Сашо от с. Ключ с чувството си за хумор, Жоро и Печурката от Момчиловци с тая изключително родопска приветливост, Красивия от Мадан, услужлив като всички останали планински хора, Яна от Пода с уплашения си поглед като ги наводних неочаквано (почти) извън работно време, хипитата от Иракли с разказите си за ведите, неприветливите варненци, които ме изгониха, Георги – силистренския гайдар, който ми напълни душата, всичките родолюбци на Жеравна, с които играхме хоро цяла нощ, роднините ми от Свищов, Elisaveta и двете ѝ овчарки в Габрово, казанлъшкият ми другар Людмил, който пече чудесна пастърва, троянските монаси с техните продънени килии, лудият руснак от Карлуково, и сите пустиняци от дивио Северозапад.

Благодаря на всички тия хора и на всички, които не съм изброил, за това мое животопроменящо пътешествие. Каквото и да правя, дори по същия път да мина, знам че няма как да се повтори. И на пук на всичките изтрити снимки и видеа, това пътуване ще се закотви още много, много години в главата ми.

Благодаря 🙂

Приказка за спасения гущер

Седя си пред къщата на село и си мисля. Колкото по-дълго не съм идвал тук, толкова по-трудно се навивам да дойда. И колкото по-дълго стоя тук, толкова повече се чудя и не разбирам защо това е така.

Чардакът, бидейки една най-обикновена тераса пред трите входа на къщата, не е интересен. Самата къща, обаче, не е за подценяване – малка и скромна, тя стои тук от над 100 години – строена на парче, последната ѝ част е довършена към края на 20-те години на миналия век. Освен стаята на баща ми, но нея не я броя, тъй като тя си е кажи-речи заградена част от чардака.

Та, както споменах преди да се разсея, седя си на тоя чардак и си мисля. Тъкмо сме вечеряли с нашите, с баща ми пием Зайчарско пиво, слушаме щурчетата и се радваме на природата и човешките творения, с които сме я осипали. Стената на къщата откъм двора, например – стена без успоредни ръбове, без прави ъгли, с различен наклон на прозорците, недодялана и всяваща чувство за невинност… тая стена беше стояла тук по-дълго от сумарната възраст на баща ми и майка ми и нищо не е успяло да я събори. Е, крадци бяха замъкнали малката портичка на двора, но ето – днес я сменихме с нова и всичко си е като по старо му. Но цялата тая естествена недодяланост, сама по себе си, по никакъв начин не успява да прекъсне или скъси живота на тукашните човешки творения.

Природата тук е не по-малко впечатляваща. Както навсякъде, и тук тя се опитва да превземе това, което сме ѝ отнели – ей го, старият въжен мост е обрасъл в дървета, крие се като манарче у храсти, а е затворен от едва няколко месеца. Крие се, защото е тих – реката под него колкото и да е урасла, докато има вода, все ще се чува. Чуват се и животинките на двора – безброй душички, всяка вървяща по своя път и гонеща своите задачки. Докато нещо не ги спре – било то друга природна душичка, разположена малко по-нагоре в хранителната верига, или пък някое човешко творение, което природата се опитва да си превземе, но не знае как.

Преди да си приготвим вечерята, всеки сновеше из двора по своите задачки (да не се бъркат със задачките на природните душички) и като по традиция в един момент майка ми се вцепени и с уплашено треперещ глас измърмори:
– Ама тук нещо издава звуци…
– Природа! Нормално е – всяка животинка живее своя живот, търси своята храна и издава своите звуци. Такъв е животът – успокои я баща ми.

И ей го на – седим си сега с него, пием си бирата и аз слушам същите тия звуци – много съм седял тук, а тях като че ли за пръв път ги слушам.

Понеже доста пътувам, карам колело, дори си падам „велохрасталясник“ – практикувам един особено приключенски стил в планинското колоездене, който често води до неочаквано замръкване насред нищото, най-вече насред някакви храсти някъде далеч от вкъщи… та, поради тая причина често си нося раницата на гърба, тъй както всеки охлюв си носи къщичката, и гледам раницата ми винаги да съдържа поне минимално количество важни за оцеляването ми вещи – лаптоп, зарядни за него и телефона, фотоапарат, четка за зъби и челник. И понеже до преди да си отворя бирата тичах из двора (ех, тези задачки), а беше отдавна тъмно, челникът ми вече не беше в раницата, а висеше на врата ми.

Слушам аз странните звуци и нещо ме човърка – не може толкова бързо природата да е измислила някаква нова животинка, която да издава такива звуци. Взех си челника и отидох на разузнаване. Откритието ми, обаче, изглеждаше съмнително – до стената някой е зарязал отрязана отгоре пластмасова бутилка, в която беше паднал безмълвен гущер. Дали за да не му е самотно, дали защото е гладен, голям паяк също се беше наместил вътре. Светках с челника, гледах, побутвах бутилката – само паякът мърдаше, а той едва ли може да издаде звуци като тия, които ми нарушаваха вечерно-природно-бирената идилия.

Върнах си се при Зайчарското пиво и седнах да мисля – дали бутилките не се правят с тесни гърла именно за да не могат невинните гущерчета да попаднат ненадейно в тях и там да намерят края на своя приключенски гущерски живот? Дали изобретателят на кофите и легените не е бил един изключително несъобразителен човек? Дали не трябва да започнем да правим кофите и легените с тесни гърла като на бирените бутилки?

И докато ме мъчат тия тежки житейски въпроси, осъзнах че отново чувам същите странни звуци но тоя път съм убеден, че те идват от опитите на невинния гущер да избяга от създадения от хората капан.

Както и да го погледнем, на мен нищо не ми костваше това да стана, да светна с челника и да изсипя на земята цялото съдържание на отрязаната бутилка. А гущерчето толкова енергично избяга и се скри под каменния зид, като че ли от попадането си в бутилката е стояло вцепенено не толкова от страх, колкото от надеждата, че някой ден ще излезе от там и ще му трябват сили да се прибере под камъка си, да се успокои и да си намери нещо за закуска, вечеря или обяд – все пак знае ли гущерчето кога точно ще бъде освободено?

Върнах се към бирата и пак заслушах природата. Същата природа, с един звук по-малко. И веднага ме загложди друга мисъл – ами ако освобождавайки гущера съм оставил горкия паяк без вечеря и той сега умре от глад? Явно не можем да спасим всички, но можем поне да правим кофите и легените с тесни гърла.

Първата трета регистрационна табела за МПС в България

Ами, успях. Да ми е честита.

Напомням: промените в наредба I-45 на МВР от 2000 г. са обнародвани през юни 2014 г., като промените влизат в сила на 01.06.2015 г. Един месец след влизането в сила (миналото лято) започнах периодично да си пиша с МВР, ГДНП и БИС относно неяснотата и невъзможността за издаване на трета регистрационна табела – каквато вече няколко години използвах, само че издадена в чужбина.

След хилядите разправии – с ГДНП, с БИС, отново с ГДНП и накрая с КАТ, днес станах „горд“ собственик на първата законно издадена трета регистрационна табела за МПС в България.

Процедурата по издаване

Понеже до момента не съм срещал друго описание на процедурата по издаване, ще я опиша тук.

Първо се подава писмено заявление в свободен текст до началника на сектор „Пътна полиция“ в регионалното МВР, в което е регистриран автомобилът, за който ще се издава трета табела. Заявлението трябва да е от името на собственика на автомобила и да съдържа описани данните на собственика, данните на автомобила и данните (марка, модел, евентуално номер) на багажника.

След това се прави визуална проверка от техника на сектор ПП дали багажникът отговаря на техническите изисквания – наличие на място за регистрационна табела, предвидено от производителя, както и собствени светлини. Ако проверката „мине“, се задвижва „задкулисната“ част на процедурата – търкаляне на писма между КАТ, ГДНП и производителя на регистрационни табели, докато „заветната“ такава не стигне в КАТ.

Тогава отново се явявате там, с автомобила и багажника. За да не ви изненадат, както изненадаха мен, носете си двете части на регистрационния талон на автомобила („голям“ и „малък“), полицата за гражданската отговорност и документ за придобиване на багажника – фактура или касова бележка. С тези документи на място се попълва заявление за промяна на регистрацията на МПС, прави се сверка на номера на рамата (неясно защо) и третата табела се монтира на багажника с нит, досущ като тези на задните табели на МПС.

Edit: Забравил съм да отбележа – заплаща се и такса за промяна в регистрацията на автомобила, покриваща преиздаването на двете части на регистрационния талон и регистрационната табела – без комисионите от банката, около 24 лв.

Основни недостатъци

Процедурата е излишно тежка и бавна. В „нормалните“ държави, където подобна практика съществува от години, издаването на третите табели е пренасочено към малки частни производители – на практика в повечето случаи не е важно кой и как е създал табелата, ако тя отговаря на изискванията и се ползва законно. Сиреч, ако е светлоотражаваща и същата като тези на колата – всичко е ОК. Тук процедурата е съизмеримо сложна с тази за регистриране на МПС, ако не и дори по-сложна.

Освен това, някой по горните етажи на структурите на МВР, най-вероятно служител на ГДНП, въобще не се е сетил, че някои хора могат да имат по повече от един багажник и/или повече от един автомобил. Занитването на табелата за багажника прави (теоретично) невъзможно ползването на багажника с друг автомобил, съответно отдаването на такива багажници под наем, както и създава нуждата от закупуване на допълнителен багажник, ако искаме да ползваме такъв с друг автомобил.

Това, което ми е най-трудно да си обясня, е защо държавата се опитва да решава почти несъществуващ проблем – ползването на фалшиви или чужди/неправилни номера за МПС, за законни или не цели, мислейки си че налага достатъчно тежък контрол над издаването им. Ние ли не сме дорасли сами да носим отговорност за идентифицирането на автомобилите си, или държавата не е дорасла да ни даде тази възможност?

Както пееше Гошо Минчев – въпроси напират, не спират, а отговор няма и няма…

Обичам мъглата

Може би заради неизвестното, което се крие в нея. Заради риска, който поемаш, гмуркайки се в това неизвестно с висока скорост. Заради студената влага, покриваща лицето и мислите ти, когато пред теб има само мъгла. Заради това че само тая всяваща чувство за мъдрост и митичност мъгла кара паяжините да се виждат, макар и да скрива всичко останало. Заради слънцето и звездите, огряващи любопитния ти поглед щом веднъж си покажеш носа над мъглата, изплувайки обратно в света на познатото, видимото и сигурното. И най-вече заради възможността отново да се цопнеш в мъглата като в един нов и непознат свят.

История на две капли

На две капли, казвам, защото гуми няма. И не е имала скоро. Последните има-няма 40-50 години.

История на две капли, която е стояла и ме е чакала. Дебнела е подходящ момент да се изсипе върху ми с гръм и трясък. Малко по малко ми е намеквано за тая история откакто бях малък – в Египет нещо било печелено с това колело, ама от кого, кога, как – казва ли ти някой? А като си на едноцифрена възраст ти е през жмичката за тия работи.

Само дядо ми е знаел историята на това колело, а дядо вече, за съжаление, нямам. Но колелото историята си я има. Просто не знам дали все още има някой, който да я знае.

Тая вечер казах на баща ми, че съм свалил колелото от тавана и съм го закарал в квартирата си. Че искам да го разглобя до последното винтче и да го реставрирам. Попитах го дали знае нещо за него. Каза ми само едно име – Ненчо Христов. Няколко часа по-късно вече знам.

1957-ма година Ненчо Христов, една от най-емблематичните фигури в историята на българското колоездене, е спечелил обиколката на Египет. Дори има и снимка в нета:

След обиколката на Египет, 1957 г.

При внимателно заглеждане в тая снимка и в колелото, въпреки че от него не е останало много повече от рамка с капли, смея да съм почти сигурен, че наистина иде реч за един и същ велосипед: емблемата на челната тръба, кормилото, спирачките, надписът „Diamant“ с преливането между тъмната и светлата боя, двете плочи отпред със само няколко зъба разлика, педалите с раздвоената метална пластина и кожените каишки, стойката за светлоотразителчето отзад… Всичко това се вижда на историята на две капли, паркирана в килера ми:

История на две капли

И в тоя момент се замислям – как така от малък отраснах на колелото, откъде се е взела тая моя любов към двуколесните безмоторни превозни средства, какво ме кара да се състезавам и защо харча ненормални в чуждите очи пари за колелета, с които да мога да въртя все повече и повече?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че в килера ми ме чака една история на две капли. Която мога да подаря на някой непукистичен музей, която мога да си върна обратно на тавана за моите внуци, или която мога да реставрирам до последния детайл и на която гордо мога да се кача за едно кръгче. А защо не и кръгче из Египет?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че съм отраснал на колелото, че изпитвам страшна любов към двуколесните безмоторни превозни средства и че ходя да се състезавам.

И само това ми е в главата.