Пресушаването на Шабленското езеро

Това не е моята държава.
Това не е моят народ.

На Витоша хвърлят сол при опесъчаването, над Банско режат гората, по морето разкопават дюни и пресушават езера. ВЕЦ-ове изпиват реките, хвостохранилища “обогатяват” питейни види, бракониерството е доходоносен бизнес за контролните органи. Убиват адвокатската тайна, променят формулата за изчисляване на пенсиите и обезсмислят преференциите при гласуване на избори. Живеят в чужди апартаменти, имат си лични асансьори до гаражите и ние всички дружно плащаме на полицията, за да ги пази от нас самите.

Те не убиват демокрацията, тя е вече мъртва. Мъртво родена, добре наритана за да стане и все така мъртва. Енциклопедичен пример за симбиоза между неработеща държава и неработещо общество – където нито една от двете страни не е на “далавера” другата да проработи, а нищо не е по-важно от далаверата.

Докато ви е страх нещо да не стане, нищо няма да се промени.

Хората са като падащите звезди

Раждат се и умират.
Пътищата им никога не са еднакви, дори посоките им не съвпадат и са все различно дълги.
Някои ти се набиват на очи, други дори не знаеш, че са съществували. Има и такива, за които цял свят говори.
Някои живеят по-дълго, други по-кратко, различно ярки са.
Има искрящи до последно, има и твърде бързо гаснещи.
И щом ги види човек, винаги си пожелава нещо – от това да намери любовта на живота си до това да не му откраднат чантата.
А ти каква звезда си?

1450 метра над морето

Навън е тихо и студено. В пресните 20-на сантиметра сняг лесно се забелязват хилядите стъпки от дребни и не чак толкова дребни горски обитатели.
В далечината леко се загатва рев от стари коли на млади шофьори, възползващи се от промоцията на заледения път.
Коледните лампи на хижата внасят частица топлина в иначе смръзнатата обстановка.
Вътре печката леко припуква. И любовта топли, ама дървата са си дърва, дето се вика. Над 20 градуса в стаята.
И стените се тресат.
Тресат се под звуците на Shine On You Crazy Diamond – същото онова отроче на Pink Floyd, което не помня някога да съм спирал и което никога не ме е карало да намалявам силата на звука – дори обратното.
Защото тази песен не се слуша. Тя се преживява.
А преживяването не може да е тихо.
Преживяването изисква своето място – в съзнанието, във времето и в пространството.
Ако има катерички по околните дървета, най-вероятно слушат. Баба Меца си мисли, че сънува. Бременните кошути си облизват коремите и си мислят – слушай, мами, хубава музика.
Музика, за която няма достатъчно големи колони и достатъчно мощен усилвател.
Музика, която ще звучи в главата ми цял живот.
И в отвъдното, ако го има.
Музика, която ме изгражда като човек.
Музика, която ме развеселява когато съм тъжен и натъжава, когато съм весел.
Музика, която вади непознати и забравени чувства наяве, музика, която ме кара да спра да пиша, да стана и да крещя.
Да почервенея от крещене.
Да се радвам, че няма кого да събудя, няма от кого да ме е срам и да КРЕЩЯ.
Защото само крещенето може да изкара всичките дяволи от душата ти, независимо колко дълбоко са се заровили в нея.
Защото да си крещиш заедно с Флойд е най-успокояващото, уравновесяващо, вдъхновяващо и сближаващо със себе си нещо, което съм правил някога (може би с изключение на колоезденето, в някои негови вариации).
Защото толкова много гений, събран в толкова малко ноти, рядко се намира.
Затова слушайте, хора.
Слушайте и си крещете.
Наздраве.

БДЖ

БДЖ.
3-ти коловоз изток, 22:45, петък вечер.
Първа класа.
Току-що отчаяно си подминал второкласните вагони и с доза нетърпение се насочваш към първокласния. Поглеждаш през вратата му – кенеф… многократно пребоядисван, но все така сив кенеф.
Намираш си купе.
Две места надписани с лепенки с номерца, третото – с маркер. Соц винтове крепят прозореца – всеки със своя спомен от захабената отвертка на завилия го монтажник. Сядаш на червения плюш, въздъхваш дълбоко… и подлакътникът ти се повдига, явно защото някой в съседното купе се е облегнал на неговия такъв.
Наслаждаваш се на ръчката за контрол на парното, поемаш дълбоко въздух и осъзнаваш точно две неща – първото, че си се качил в един своеобразен инженерен паметник, и второто – че тая миризма не можеш току-тъй да я срещнеш днешно време извън родните влакове.
А това са едва първите няколко минути от едно 6-часово пътешествие. Пътешествие не толкова в пространството, колкото във времето…

Какво правим?

Ние лепим плочки накриво.
Трошим си огледалата на колите.
Слагаме по сантиметър по-малко асфалт, за да сложим няколко парчета хартия в джоба си.
Пишем закони, за да не ги спазваме.
Гласуваме за тези, които пишат закони, които не спазват.
Искаме всичко да ни е легално, но се възползваме от връзките си.
Газещите правилата са престъпници, освен ако не сме ние.
Критерийте ни са счупени, когато въобще имаме критерии.
Дори когато критериите ни не се базират само на цвета на кожата.
Дори когато не се базират и само на пола.
Или на вярванията.
Или на религията.
Ние лъжем.
Мажем.
Срамуваме се.
Но само когато другите лъжат.
Ние крием.
Крием лекарствата на болни хора.
Те умират.
Ние продаваме лекарствата.
За да сложим няколко парчета хартия в джоба си.
Какво правим с хартията?
Помагаме някому?
Купуваме лекарства на болния?
Или купуваме айфон.
На някой друг.
От който зависи дали ще се уредим.
С няколко парчета хартия в джоба си.
С която да си купим айфон.
Остават ни стотинки.
С които търкаме билетчета.
С които помагаме на някой да си купи айфон.
Много айфони.
Но ни остават само стотинките, с които сме търкали.
И удовлетворението от търкането.
Купуваме пак.
Търкаме пак.
Лъжем пак.
Пак гласуваме.
Пак за тези, които пишат закони, които не спазват.
Защото ако гласуваме за тези, които спазват законите, ще трябва да ги спазваме и ние.
А ние най-много искаме да се спазват законите.
Повече искаме само да можем да не ги спазваме.
Ние забравяме човещината.
Ние губим и себе си, заедно с нея.
За нас музиката е шум.
Спортът нарушава обществения ред.
На културата шепа стотинки ѝ стигат.
На радиото четири оркестъра са му много.
На нас чалгата ни е тамън.
Ние сме машини.
Ние сме говеда.
Ние не искаме да се обединим.
Ние няма да се обединим.

Аз vs. Джери

Вятърът подухва.
С около два градуса под нулата.
Пълнолуние.
А малък опашат наглец шумка с острата си муцуна някъде в ъгъла.
Дебна го. Вече над 10 минути движението ми се изчерпва само с вдишвания и издишвания.
Тишина.
Прекъсва я шумкане на пликче в отсрещния ъгъл на стаята.
Тръгвам разочаровано натам и виждам с периферното си зрение как дебнатата до ей ся гадина се измъква…
Опитвам се да я настигна и, отново с периферното си зрение, виждам как и втората гадина поема нанякъде.
Не се давам току-тъй.
Прашката е в ръцете ми, заредена с 32-ри калибър сачма.
Дебненето продължава вече час.
Жертви няма.
Взимам си една бира и се предавам…. до утре.
С ново оръжие!!!

Хоро на Седемте езера?!

От Седемте езера тръгна първия ми истински планински преход. Беше през 2003-та, аз бях на почти 14 годинки. Там се запознахме с Vlado, та той ми е свидетел.

Там беше първата ми истинска среща с планината. Тогава бе изградена връзката ми с нея, която повечето от вас много добре знаете до какво доведе, в крайна сметка…

Тогава лифт нямаше. Имаше тук-таме по някоя бетонна основа за стълб, за които всеки подмяташе, че “ти тия основи не ги гледай, там горе е национален парк, незаконен е тоя лифт – няма как да го пуснат”. Имаше красива пътека, която тръгваше от х. “Пионерска” и почти не се засичаше с пътя, по който сновяха джипове – чудесно оправдание някой все пак да иска да ги замени с лифт.

Горе беше чисто. Дори новата хижа беше… хижа. И по двете пътеки нагоре – покрай старата хижа и по платото край “Бъбрека” хората се поздравяваха при среща. Ако някой си береше нещо, то това бяха боровинки, а не опаковки от вафли.

От тогава започнах поне по един-два пъти годишно да се качвам до там. Не помня кога спрях, но днес би ме било срам да се кача. Срам от това, че не съм застанал пред камионите и тракторите и че не съм изразил достатъчно ясно гражданската си позиция относно безобразното улесняване на достъпа до езерата.

И сега… сега езерата се превърнаха в сцена.
Сцена на човешката глупост.
Във всички нейни измерения, с всичката ѝ неадекватност.
В арена за изява на “ония” 80 процента.
Аз това шоу отказвам да го гледам.

Стълба към небето

Стълба към небето. А на небето – луна, звезди и тишина. Четвъртият албум на Цепелин е единственото нещо, достигащо до ушите ти. И друго няма. Даже кучетата спят.

Да си сам сред природата в полунощ е като да си единственият буден в обща спалня в някоя хижа. Хем си сам, хем не знаеш от къде те дебнат я чифт очи, я чифт уши. На теб не ти пука, ти си вперил поглед в безкрая и анализираш ситуацията. Орион, все така неизоставящ бойната си поза, вече е тръгнал да се прибира. Голямата мечка се оглежда за шепа оцелели от есента шипки, с които да почерпи малката мечка. Луната осветява всичко с мощния си челник, като че ли си е загубила някъде небесните ключове и си ги търси.

Топящият сe сняг си мисли, че се е скрил изпод нощната си ледена коричка. Дори не подозира, че сутрешното слънце ще я схруска за закуска. Мечките са си в зимните бърлоги, елените са навсякъде, където няма хора, сърничките са се скрили някъде и си разказват страшни истории. Облачетата заминаха на юг, търсейки пойните птички. Носят им вест – време е да се връщат тук, поляната без тях е пуста.

Всичко спи, а ти будуваш. Ще ти се да свършиш още някоя полезна работа.
Недей.
Ти ще се свършиш, работата – никога.
Лека нощ.

Статистики, закони и смърт на пътя

Тези дни, след фатален случай с колоездач, доста негови (съответно и мои) съмишленици се активизираха с цитиране на статистики и закони, поставяне на най-разнообразни законови искания и т.н.

Разбирам загубата. Разбирам, че сме останали с един страхотен колоездач по-малко. Разбирам мъката на приятелите му, както и всеобщата мъка сред всички нас, които караме колело.

Но редно ли е да допускаме емоциите ни да влияят на гражданската ни активност и поддавайки се на тях да губим обективността си? Не мисля.

Защо трябва да внимаваме със статистиките?

Статистиките са чудесен инструмент. И както всеки друг инструмент, могат да носят позитиви когато се използват правилно и негативи, когато не съобразим какво точно правим с тях. Наляво и надясно се цитират статистики за това как в САЩ имало малко повече смъртни случаи с велосипедисти, отколкото в България, пък имали над 40 пъти повече население. Със същия (не)успех може да се цитира и още една статистика – че в Холандия смъртните случаи сред велосипедисти са 25% от общия брой1, а в България през 2016-та са 4,7%2 – това, за съжаление, по никакъв начин не е показателно. Защото това не е разбираема и пълна статистика, а отделни числа, извадени от някакъв контекст. Защото за нито една от трите държави (САЩ, България и Холандия) никой не е споменал какъв процент от общото движение са велосипедистите.

Иначе казано – нормално е в Холандия смъртните случаи при велосипедистите да са значително по-голям процент от общия брой смъртни случаи на пътя спрямо тези в България, поради един куп фактори:

  • популярността на колоезденето в “ниската земя”;
  • изключителната безопасност на шофирането там;
  • популярност на различните стилове колоездене (не/шосейно);
  • какво ли още не.

Не сравним ли всички тези фактори, ние можем само да си трошим клавиатурите, вадейки числа от контекста им.

Трябва ли да бъде променен Законът за движение по пътищата?

След отбраните и извадени от контекст числа, много хора предлагат “законови промени, които да гарантират сигурността им на пътя” – една от по-големите глупости, които се пишат след инцидента. За съжаление, законите не са нищо повече от добре (или зле) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Един закон сам по себе си няма да спаси никого, не пази никого от нищо и по никакъв начин не би могъл да гарантира каквото и да било. Има закони срещу проституцията, насилието, педофилията, кражбите, убийствата, организираната престъпност и какво ли още не, но те продължават да се случват. Има закон, че за превишаване на скоростта в населено място с над 40 км./ч. глобата е 300 лв. Някой броил ли е колите, каращи в София с 90 км./ч.? Не можете да си представите колко са много.

Малко биха били ограниченията в ЗДП, по-неприложими от предложеното правило за дефинирано минимално отстояние, на което да може МПС да изпревари колоездач. Защото:

  1. Безопасното отстояние на изпреварване няма как да бъде фиксирано, тъй като пряко зависи от пътната обстановка, скоростта на велосипедиста, разликата между неговата скорост и тази на МПС и времето за реакция и на двамата водачи на ППС;
  2. Няма технически и финансово адекватен начин отстоянието на изпреварване да се регулира. Имаше публикувана снимка на велосипед с монтирани ултразвуков сензор за разстояние и “екшън” камера. Първо, законовото обосноваване на подобно импровизирано техническо средство няма да е лесно, дори клони към невъзможно поради използването на “ширпотребни” елементи. Трябва някой да разработи специфично за тази цел устройство, което да подлежи на метрологична проверка, калибрация и сертифициране. Това струва (много) пари. След това трябва да се оборудва КАТ с (какъв брой?) велосипеди с такива устройства (още пари) и да бъде назначена велополиция, на която да се плаща да кара навред из България с единствената цел да чака някой да ги изпревари. Още повече пари.

Това са основанията ми да смятам, че идеята за подобна промяна в ЗДП е абсолютно безпочвена и би останала само и единствено (някак) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Нищо повече.

Решение ли е образованието?

Не и изцяло. Сиреч – няма да намали до нула инцидентите на пътя. Но със сигурност една образователна система, която учи децата на емпатия, инстинкт за съхранение на себе си и околните, елементарна физика и (евентуално) критична мисъл, адски много би увеличила шансовете на участниците в движението да осъзнаят какво правят и какво се случва около тях, спасявайки човешки животи.

Шансът

И въпреки всичко това, по-горе цитираната статистика за Холандия е показно как дори развитата инфраструктура, безкомпромисното правораздаване, добре написаните закони, качественото образование, високият стандарт на живот и изключително велосипедно ориентираният манталитет не предотвратяват инцидентите с колоездачи на пътя.

Винаги ще важи едно правило – че докато има движение, ще има и сблъсъци. Неизбежно е. Хора сме, хората правят грешки, разсейват се, после носят отговорност ако това доведе до нещастен случай. Разберете го, не намесвайте емоциите си в гражданската си активност и не на последно място – пазете се сами, защото никой друг не може да ви опази.

Източници:

Масата

– Тая работа, братко, не може тъй да продължава… – рече Жоро касапина. – Не може и не бива – требе нещо да се стори. Що е имало да се опуща сме опущили вече – требваше преди два-триесе лета некой да стане, да си удари юмрука у гърдите и да викне – ставай, народе, стига спа! Ей го, Борован е спал по Ботево време и още тъй говорят…
– Чакай бре, Жоре, не мой се пали като стърнище на юлски пек! И да беше станал некой, с юмрук, без юмрук, да викне…. кой ще го чуе, бре? Пена зачобръснатата ли? Или я, къде сливата на двора чува по-добре от мене?
– Има кой да чуе, Ивко, има! Мое и да не е у наше село, мое и у Кулско ич да не е… ама има будни ора у тая държава! Верно е – они кадърните още кога требваа визи се качиа по самолетите и излетеха…. Като глухарчета, Ивко – гледаш го убаво, невинно, крехко… тамън са е освободило от оковите на таа пуста земя, навирило се като гладно пиле от гнездото и се озърта налево-надесно да види малко свет. Ама те напъне тебе изотвътре, кихнеш, духнеш му в лицето и оно си…. айде да си траем, оти Гица само ми дудня що съм пцувал много.
– Па щом има будни, стани и викай бре! Тебе поне те знаят ората, нали си касапин – цело село си обиколил, барем и веднъж да беше…. От деца до старци, що е живо, все те знае кой си!
– Я ли да станем? Мене, Иво, само коги ме видат с точилото и ножа, па и таков небръснат… никой нема да ме земе насериозно.
Вървеше им сливовата, и пръжките си ги биваше. Навън виелицата носеше облаци белота насам-натам и не спираше да доизкусурява като скулптор оформилите се преспи – де беше голо, голо си остана от брулещия вятър, а зад всеки загладен вече ръб се криеше дълбока пряспа, която дечурлигата щяха с радост да утъпкат на другия ден.
И стигаше му на Ивко тая малка радост – печка да бумти и да има бутилка, която да сподели с верния си приятел. Само Жоро, селският касапин, не можеше да укроти туй бунтарско пламъче, дето не траеше олигархията в големия град. Той единствен виждаше по-далеч от другите – отвъд оградата си и след табелата за край на селото. И не му даваше мира тая мисъл, че като кръвожадни кърлежи тая сган двулична се е впила в тяхната България и смучеше, но не ей тъй, колкото да облажи – а до последно щеше да смуче, докато и последния капиляр на тая все по-изпита жалка държавица не опре стените си една у друга….