Статистики, закони и смърт на пътя

Тези дни, след фатален случай с колоездач, доста негови (съответно и мои) съмишленици се активизираха с цитиране на статистики и закони, поставяне на най-разнообразни законови искания и т.н.

Разбирам загубата. Разбирам, че сме останали с един страхотен колоездач по-малко. Разбирам мъката на приятелите му, както и всеобщата мъка сред всички нас, които караме колело.

Но редно ли е да допускаме емоциите ни да влияят на гражданската ни активност и поддавайки се на тях да губим обективността си? Не мисля.

Защо трябва да внимаваме със статистиките?

Статистиките са чудесен инструмент. И както всеки друг инструмент, могат да носят позитиви когато се използват правилно и негативи, когато не съобразим какво точно правим с тях. Наляво и надясно се цитират статистики за това как в САЩ имало малко повече смъртни случаи с велосипедисти, отколкото в България, пък имали над 40 пъти повече население. Със същия (не)успех може да се цитира и още една статистика – че в Холандия смъртните случаи сред велосипедисти са 25% от общия брой1, а в България през 2016-та са 4,7%2 – това, за съжаление, по никакъв начин не е показателно. Защото това не е разбираема и пълна статистика, а отделни числа, извадени от някакъв контекст. Защото за нито една от трите държави (САЩ, България и Холандия) никой не е споменал какъв процент от общото движение са велосипедистите.

Иначе казано – нормално е в Холандия смъртните случаи при велосипедистите да са значително по-голям процент от общия брой смъртни случаи на пътя спрямо тези в България, поради един куп фактори:

  • популярността на колоезденето в “ниската земя”;
  • изключителната безопасност на шофирането там;
  • популярност на различните стилове колоездене (не/шосейно);
  • какво ли още не.

Не сравним ли всички тези фактори, ние можем само да си трошим клавиатурите, вадейки числа от контекста им.

Трябва ли да бъде променен Законът за движение по пътищата?

След отбраните и извадени от контекст числа, много хора предлагат “законови промени, които да гарантират сигурността им на пътя” – една от по-големите глупости, които се пишат след инцидента. За съжаление, законите не са нищо повече от добре (или зле) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Един закон сам по себе си няма да спаси никого, не пази никого от нищо и по никакъв начин не би могъл да гарантира каквото и да било. Има закони срещу проституцията, насилието, педофилията, кражбите, убийствата, организираната престъпност и какво ли още не, но те продължават да се случват. Има закон, че за превишаване на скоростта в населено място с над 40 км./ч. глобата е 300 лв. Някой броил ли е колите, каращи в София с 90 км./ч.? Не можете да си представите колко са много.

Малко биха били ограниченията в ЗДП, по-неприложими от предложеното правило за дефинирано минимално отстояние, на което да може МПС да изпревари колоездач. Защото:

  1. Безопасното отстояние на изпреварване няма как да бъде фиксирано, тъй като пряко зависи от пътната обстановка, скоростта на велосипедиста, разликата между неговата скорост и тази на МПС и времето за реакция и на двамата водачи на ППС;
  2. Няма технически и финансово адекватен начин отстоянието на изпреварване да се регулира. Имаше публикувана снимка на велосипед с монтирани ултразвуков сензор за разстояние и “екшън” камера. Първо, законовото обосноваване на подобно импровизирано техническо средство няма да е лесно, дори клони към невъзможно поради използването на “ширпотребни” елементи. Трябва някой да разработи специфично за тази цел устройство, което да подлежи на метрологична проверка, калибрация и сертифициране. Това струва (много) пари. След това трябва да се оборудва КАТ с (какъв брой?) велосипеди с такива устройства (още пари) и да бъде назначена велополиция, на която да се плаща да кара навред из България с единствената цел да чака някой да ги изпревари. Още повече пари.

Това са основанията ми да смятам, че идеята за подобна промяна в ЗДП е абсолютно безпочвена и би останала само и единствено (някак) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Нищо повече.

Решение ли е образованието?

Не и изцяло. Сиреч – няма да намали до нула инцидентите на пътя. Но със сигурност една образователна система, която учи децата на емпатия, инстинкт за съхранение на себе си и околните, елементарна физика и (евентуално) критична мисъл, адски много би увеличила шансовете на участниците в движението да осъзнаят какво правят и какво се случва около тях, спасявайки човешки животи.

Шансът

И въпреки всичко това, по-горе цитираната статистика за Холандия е показно как дори развитата инфраструктура, безкомпромисното правораздаване, добре написаните закони, качественото образование, високият стандарт на живот и изключително велосипедно ориентираният манталитет не предотвратяват инцидентите с колоездачи на пътя.

Винаги ще важи едно правило – че докато има движение, ще има и сблъсъци. Неизбежно е. Хора сме, хората правят грешки, разсейват се, после носят отговорност ако това доведе до нещастен случай. Разберете го, не намесвайте емоциите си в гражданската си активност и не на последно място – пазете се сами, защото никой друг не може да ви опази.

Източници:

Ти му говориш, оно рупа ли, рупа…

Някъде в началото на миналата година съм писал статия, в която обяснявам как трябвало да се правят бекъпи. Хубаво, умрял някакъв диск, спасил съм някакви неща от него, взел съм си поука. И до там.

В момента всичките ми цифрови снимки от 2003-та до днес са на 1TB refurbished сървърен диск, който е бил ~5 години в production. Няма ги никъде другаде – освен тези от телефона ми, които се sync-ват с Google. Този блог, този с пътеписите ми, портфолиото на сестра ми, един Gitlab и още куп уеб-неща бяха на Xen виртуалка на bob.initlab.org – сървър с “нормален” хардуер и…. един диск. Който (сървър) също реши да умре в един прекрасен момент и сред безвъзвратно загубените неща са MySQL базите данни, хостнати на въпростната виртуалка. Статията, която споменах в началото, бе възстановена от Google cache-а, имам тепърва да възстановявам и от web.archive.org.

Явно има и “трети вид” хора – такива, на които им е горял твърдия диск, ама си питат ушите да правят бекъпи. Затова тоя път попсувах на ум, погледнах с мъка месечния си бюджет и си поръчах HP Microserver Gen8, който вече е “up and running” в Костинброд – с UPS, два Интернет доставчика, (скоро) два 3TB диска в RAID1 и всичко от навсякъде ще се бекъпва постоянно на него.

#сичкишеомрем, но въпреки това – правете бекъпи. Ама сериозно.

Приказка за спасения гущер

Седя си пред къщата на село и си мисля. Колкото по-дълго не съм идвал тук, толкова по-трудно се навивам да дойда. И колкото по-дълго стоя тук, толкова повече се чудя и не разбирам защо това е така.

Чардакът, бидейки една най-обикновена тераса пред трите входа на къщата, не е интересен. Самата къща, обаче, не е за подценяване – малка и скромна, тя стои тук от над 100 години – строена на парче, последната ѝ част е довършена към края на 20-те години на миналия век. Освен стаята на баща ми, но нея не я броя, тъй като тя си е кажи-речи заградена част от чардака.

Та, както споменах преди да се разсея, седя си на тоя чардак и си мисля. Тъкмо сме вечеряли с нашите, с баща ми пием Зайчарско пиво, слушаме щурчетата и се радваме на природата и човешките творения, с които сме я осипали. Стената на къщата откъм двора, например – стена без успоредни ръбове, без прави ъгли, с различен наклон на прозорците, недодялана и всяваща чувство за невинност… тая стена беше стояла тук по-дълго от сумарната възраст на баща ми и майка ми и нищо не е успяло да я събори. Е, крадци бяха замъкнали малката портичка на двора, но ето – днес я сменихме с нова и всичко си е като по старо му. Но цялата тая естествена недодяланост, сама по себе си, по никакъв начин не успява да прекъсне или скъси живота на тукашните човешки творения.

Природата тук е не по-малко впечатляваща. Както навсякъде, и тук тя се опитва да превземе това, което сме ѝ отнели – ей го, старият въжен мост е обрасъл в дървета, крие се като манарче у храсти, а е затворен от едва няколко месеца. Крие се, защото е тих – реката под него колкото и да е урасла, докато има вода, все ще се чува. Чуват се и животинките на двора – безброй душички, всяка вървяща по своя път и гонеща своите задачки. Докато нещо не ги спре – било то друга природна душичка, разположена малко по-нагоре в хранителната верига, или пък някое човешко творение, което природата се опитва да си превземе, но не знае как.

Преди да си приготвим вечерята, всеки сновеше из двора по своите задачки (да не се бъркат със задачките на природните душички) и като по традиция в един момент майка ми се вцепени и с уплашено треперещ глас измърмори:
– Ама тук нещо издава звуци…
– Природа! Нормално е – всяка животинка живее своя живот, търси своята храна и издава своите звуци. Такъв е животът – успокои я баща ми.

И ей го на – седим си сега с него, пием си бирата и аз слушам същите тия звуци – много съм седял тук, а тях като че ли за пръв път ги слушам.

Понеже доста пътувам, карам колело, дори си падам „велохрасталясник“ – практикувам един особено приключенски стил в планинското колоездене, който често води до неочаквано замръкване насред нищото, най-вече насред някакви храсти някъде далеч от вкъщи… та, поради тая причина често си нося раницата на гърба, тъй както всеки охлюв си носи къщичката, и гледам раницата ми винаги да съдържа поне минимално количество важни за оцеляването ми вещи – лаптоп, зарядни за него и телефона, фотоапарат, четка за зъби и челник. И понеже до преди да си отворя бирата тичах из двора (ех, тези задачки), а беше отдавна тъмно, челникът ми вече не беше в раницата, а висеше на врата ми.

Слушам аз странните звуци и нещо ме човърка – не може толкова бързо природата да е измислила някаква нова животинка, която да издава такива звуци. Взех си челника и отидох на разузнаване. Откритието ми, обаче, изглеждаше съмнително – до стената някой е зарязал отрязана отгоре пластмасова бутилка, в която беше паднал безмълвен гущер. Дали за да не му е самотно, дали защото е гладен, голям паяк също се беше наместил вътре. Светках с челника, гледах, побутвах бутилката – само паякът мърдаше, а той едва ли може да издаде звуци като тия, които ми нарушаваха вечерно-природно-бирената идилия.

Върнах си се при Зайчарското пиво и седнах да мисля – дали бутилките не се правят с тесни гърла именно за да не могат невинните гущерчета да попаднат ненадейно в тях и там да намерят края на своя приключенски гущерски живот? Дали изобретателят на кофите и легените не е бил един изключително несъобразителен човек? Дали не трябва да започнем да правим кофите и легените с тесни гърла като на бирените бутилки?

И докато ме мъчат тия тежки житейски въпроси, осъзнах че отново чувам същите странни звуци но тоя път съм убеден, че те идват от опитите на невинния гущер да избяга от създадения от хората капан.

Както и да го погледнем, на мен нищо не ми костваше това да стана, да светна с челника и да изсипя на земята цялото съдържание на отрязаната бутилка. А гущерчето толкова енергично избяга и се скри под каменния зид, като че ли от попадането си в бутилката е стояло вцепенено не толкова от страх, колкото от надеждата, че някой ден ще излезе от там и ще му трябват сили да се прибере под камъка си, да се успокои и да си намери нещо за закуска, вечеря или обяд – все пак знае ли гущерчето кога точно ще бъде освободено?

Върнах се към бирата и пак заслушах природата. Същата природа, с един звук по-малко. И веднага ме загложди друга мисъл – ами ако освобождавайки гущера съм оставил горкия паяк без вечеря и той сега умре от глад? Явно не можем да спасим всички, но можем поне да правим кофите и легените с тесни гърла.

Първата трета регистрационна табела за МПС в България

Ами, успях. Да ми е честита.

Напомням: промените в наредба I-45 на МВР от 2000 г. са обнародвани през юни 2014 г., като промените влизат в сила на 01.06.2015 г. Един месец след влизането в сила (миналото лято) започнах периодично да си пиша с МВР, ГДНП и БИС относно неяснотата и невъзможността за издаване на трета регистрационна табела – каквато вече няколко години използвах, само че издадена в чужбина.

След хилядите разправии – с ГДНП, с БИС, отново с ГДНП и накрая с КАТ, днес станах „горд“ собственик на първата законно издадена трета регистрационна табела за МПС в България.

Процедурата по издаване

Понеже до момента не съм срещал друго описание на процедурата по издаване, ще я опиша тук.

Първо се подава писмено заявление в свободен текст до началника на сектор „Пътна полиция“ в регионалното МВР, в което е регистриран автомобилът, за който ще се издава трета табела. Заявлението трябва да е от името на собственика на автомобила и да съдържа описани данните на собственика, данните на автомобила и данните (марка, модел, евентуално номер) на багажника.

След това се прави визуална проверка от техника на сектор ПП дали багажникът отговаря на техническите изисквания – наличие на място за регистрационна табела, предвидено от производителя, както и собствени светлини. Ако проверката „мине“, се задвижва „задкулисната“ част на процедурата – търкаляне на писма между КАТ, ГДНП и производителя на регистрационни табели, докато „заветната“ такава не стигне в КАТ.

Тогава отново се явявате там, с автомобила и багажника. За да не ви изненадат, както изненадаха мен, носете си двете части на регистрационния талон на автомобила („голям“ и „малък“), полицата за гражданската отговорност и документ за придобиване на багажника – фактура или касова бележка. С тези документи на място се попълва заявление за промяна на регистрацията на МПС, прави се сверка на номера на рамата (неясно защо) и третата табела се монтира на багажника с нит, досущ като тези на задните табели на МПС.

Edit: Забравил съм да отбележа – заплаща се и такса за промяна в регистрацията на автомобила, покриваща преиздаването на двете части на регистрационния талон и регистрационната табела – без комисионите от банката, около 24 лв.

Основни недостатъци

Процедурата е излишно тежка и бавна. В „нормалните“ държави, където подобна практика съществува от години, издаването на третите табели е пренасочено към малки частни производители – на практика в повечето случаи не е важно кой и как е създал табелата, ако тя отговаря на изискванията и се ползва законно. Сиреч, ако е светлоотражаваща и същата като тези на колата – всичко е ОК. Тук процедурата е съизмеримо сложна с тази за регистриране на МПС, ако не и дори по-сложна.

Освен това, някой по горните етажи на структурите на МВР, най-вероятно служител на ГДНП, въобще не се е сетил, че някои хора могат да имат по повече от един багажник и/или повече от един автомобил. Занитването на табелата за багажника прави (теоретично) невъзможно ползването на багажника с друг автомобил, съответно отдаването на такива багажници под наем, както и създава нуждата от закупуване на допълнителен багажник, ако искаме да ползваме такъв с друг автомобил.

Това, което ми е най-трудно да си обясня, е защо държавата се опитва да решава почти несъществуващ проблем – ползването на фалшиви или чужди/неправилни номера за МПС, за законни или не цели, мислейки си че налага достатъчно тежък контрол над издаването им. Ние ли не сме дорасли сами да носим отговорност за идентифицирането на автомобилите си, или държавата не е дорасла да ни даде тази възможност?

Както пееше Гошо Минчев – въпроси напират, не спират, а отговор няма и няма…

История на две капли

На две капли, казвам, защото гуми няма. И не е имала скоро. Последните има-няма 40-50 години.

История на две капли, която е стояла и ме е чакала. Дебнела е подходящ момент да се изсипе върху ми с гръм и трясък. Малко по малко ми е намеквано за тая история откакто бях малък – в Египет нещо било печелено с това колело, ама от кого, кога, как – казва ли ти някой? А като си на едноцифрена възраст ти е през жмичката за тия работи.

Само дядо ми е знаел историята на това колело, а дядо вече, за съжаление, нямам. Но колелото историята си я има. Просто не знам дали все още има някой, който да я знае.

Тая вечер казах на баща ми, че съм свалил колелото от тавана и съм го закарал в квартирата си. Че искам да го разглобя до последното винтче и да го реставрирам. Попитах го дали знае нещо за него. Каза ми само едно име – Ненчо Христов. Няколко часа по-късно вече знам.

1957-ма година Ненчо Христов, една от най-емблематичните фигури в историята на българското колоездене, е спечелил обиколката на Египет. Дори има и снимка в нета:

След обиколката на Египет, 1957 г.

При внимателно заглеждане в тая снимка и в колелото, въпреки че от него не е останало много повече от рамка с капли, смея да съм почти сигурен, че наистина иде реч за един и същ велосипед: емблемата на челната тръба, кормилото, спирачките, надписът „Diamant“ с преливането между тъмната и светлата боя, двете плочи отпред със само няколко зъба разлика, педалите с раздвоената метална пластина и кожените каишки, стойката за светлоотразителчето отзад… Всичко това се вижда на историята на две капли, паркирана в килера ми:

История на две капли

И в тоя момент се замислям – как така от малък отраснах на колелото, откъде се е взела тая моя любов към двуколесните безмоторни превозни средства, какво ме кара да се състезавам и защо харча ненормални в чуждите очи пари за колелета, с които да мога да въртя все повече и повече?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че в килера ми ме чака една история на две капли. Която мога да подаря на някой непукистичен музей, която мога да си върна обратно на тавана за моите внуци, или която мога да реставрирам до последния детайл и на която гордо мога да се кача за едно кръгче. А защо не и кръгче из Египет?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че съм отраснал на колелото, че изпитвам страшна любов към двуколесните безмоторни превозни средства и че ходя да се състезавам.

И само това ми е в главата.

Жив е той, жив е

Ако сте ми слушали достатъчно глупостите, сигурно съм ви споменавал, че първо се научих да пиша на клавиатура, а след това – с химикал. По онова време (~93-та година от миналия век) се самообучавах като компютърен специалист – разглобявах де що видя компютър и пишех командите, които бях виждал баща ми (програмист) да пише. Така успях на 4-годишна възраст да изтрия всичко от служебния му компютър.

Трите дни режим „където те видя, там ще те бия“ научиха както мен, така и него, че бекъпите са нещо важно. Е, явно него малко повече от мен.

В гимназията (НПМГ, профил „Математика и информатика“) нищо хардуерно или сисадминско не съм учил, но пък ни скъсваха от конструктори и деструктори (ООП с C++) и някъде измежду показателите бяха споменали и колко важни са бекъпите. Добре ни научиха там. Е, явно някои малко повече от мен.

В милото ми холандско университетче, където станах „ИТ специалист“ (ти да видиш!) ни повтаряха през ред – бекъпвайте, важно е! Е, явно или не са били достатъчно напористи, или аз съм идиот.

След 500 дни uptime ми се наложи да рестартирам наетия си сървър, разположен в някакъв датацентър някъде в Германия. Той почти запали след рестартирането. И не преди това, а чак тогава се замислих – хубаво, знам че нямам бекъп, но ЗАЩО нямам? Защото, както казва Крокодила:

Има два вида хора – такива, дето им е горял твърдия диск, и такива, на които ще им изгори.

Е, да ми е честито – със засилка скочих от втората в първата група, че даже и не разбрах кога съм скочил. Обаче разбрах колко време ми е нужно да си организирам желязо за сървър, разположен по-близо до мен, да го инсталирам и конфигурирам (благодаря, Крок!), да вдигна първата му виртуалка, да я счупя, да не мога да я подкарам отново, да вдигна втората му виртуалка като заместник на първата и тоя блог да се появи онлайн.

След две седмици липса от онлайн пространството.

Жив е той, жив е, защото сколасах, макар и без бекъп, да мигрирам към новия си сървър. И занапред ще си знам – бекъпвай, Петре, да ти е мирна главата и да не се потиш преди всеки рестарт.

Вземете си бележка, някой ден ще си благодарите.

Първата глътка, първата среща и първият километър

Пиете, нали? Значи знаете, че първата глътка е винаги най-сладка. За първата глътка могат да се напишат трактати. Първата глътка може да бъде проследена по пътя си – от устната кухина, през гърлото, та до стомаха. Някои първи глътки стигат по-далеч, други не чак толкова – зависи от градуса. Но всяка първа глътка извървява своя път и вие, щете или не, тръгвате след нея. Колко далеч ще стигнете – зависи, както казахме, от градуса.

Първата глътка носи сигурност и увереност. Чудите се как да прекарате свободната си вечер? Първата глътка веднага ще отговори на този въпрос. Не сте пили никога? Първата глътка ви доказва, че нищо не ви пречи да изживеете останалия си живот като битов алкохолик и че дори може и да ви е приятно. Е, винаги може да се появи оная последна глътка, която да ви обърне убежденията наопаки, но ние за нея няма да говорим.

Първата среща, пък, винаги е най-гореща. Най-чувствена, най-предизвикателна и най-приключенска. На първата среща може да се случи всичко – да се влюбите, да осъзнаете огромна грешка, да забременеете (знае ли човек?!), или пък другият да не дойде. На първата среща не знаеш какво те очаква, не знаеш дали ще мине добре. Не знаеш какво да очакваш и дали неочакваното няма да промени очакванията ти. Често се случва първата среща да е като циганската любов – разпалва се бързо, гори буйно и изстива лесно. Понякога, за нечия радост, от нея излиза и някакво своеобразно perpetuum mobile, което топли душите ви цял живот.

А първият километър, приятели, е най-дълъг и най-къс от всички километри на света. Никой друг километър не е по-къс и не се минава по-бързо от първия километър, а същевременно някои първи километри са толкова дълги, че се помнят цял живот. В първия километър може да паднете и станете, може да ви се счупи колелото или пък да ви блъсне камион. В първия километър опознавате новото си колело и новото ви колело опознава вас. Вие му се чудите на геометрията, то ви се чуди на акъла и текат тежки преговори за сътрудничество и съвместен живот. Не винаги се получава, сещате се – няма как да се качите на ново колело, да ви блъсне камион и да ви се получи, предполагам. Но ако с колелото си комуникирате по един и същ протокол, може такава здрава връзка да се заформи, че да не можете да я прекъснете, дори и да ви спре нетът.

Най-много първата среща, първата глътка и първият километър ги свързва едно нещо. Надеждата на разнообразието. Не на всеки му се е получило с първата глътка боза, но няма значение с какво започвате и по какъв път вървите – рано или късно ще стигнете до билковия чай и ще ви се иска след всяка глътка да нулирате брояча. Това, че нечия първа среща се е провалила тотално въобще не значи, че всяка следваща (била тя първа, трета или десетнайста среща) ще бъде също толкова неприятна. И ако паднете в кална локва, чупейки колелото си още на първия километър, не се предавайте – има най-различни и колкото щете други колелета на света, пък ако постигнете висока повтаряемост с кофти резултатите, винаги можете да опитате триколка.

Не се страхувайте от новите неща в живота ви и не се срамувайте да изоставите овехтелите и безинтересни такива. Първата глътка, първата среща и първият километър не (винаги) хапят – не спирайте да опитвате и все някога ще достигнете оня сладък момент, в който и трите ще са довели до задоволителен резултат, с който няма да искате да се разделите.

Обещавам 🙂