БДЖ

БДЖ.
3-ти коловоз изток, 22:45, петък вечер.
Първа класа.
Току-що отчаяно си подминал второкласните вагони и с доза нетърпение се насочваш към първокласния. Поглеждаш през вратата му – кенеф… многократно пребоядисван, но все така сив кенеф.
Намираш си купе.
Две места надписани с лепенки с номерца, третото – с маркер. Соц винтове крепят прозореца – всеки със своя спомен от захабената отвертка на завилия го монтажник. Сядаш на червения плюш, въздъхваш дълбоко… и подлакътникът ти се повдига, явно защото някой в съседното купе се е облегнал на неговия такъв.
Наслаждаваш се на ръчката за контрол на парното, поемаш дълбоко въздух и осъзнаваш точно две неща – първото, че си се качил в един своеобразен инженерен паметник, и второто – че тая миризма не можеш току-тъй да я срещнеш днешно време извън родните влакове.
А това са едва първите няколко минути от едно 6-часово пътешествие. Пътешествие не толкова в пространството, колкото във времето…

Душата на планината

Вторият план за тая вечер беше да ги пиша тия работи в тефтера. Тая идея ми хрумна след като първият план (с който вторият няма логическа връзка) се провали.

А първият план беше вчера да се изкача с групата от Карлово до х. „Васил Левски“ и днес рано сутринта да излезем на билото за траверс на запад и слизане на х. „Добрила“. Отказах се доброволно, преди да ме откаже планината – нямам никакъв опит с катерене и планинарство през зимата и се опасявах, че само ще бавя групата. Затова с още един другар решихме днес да се качим от Сопот директно на “ Добрила“.

На снимката се вижда колко ясно беше времето като за сезона. Това, което камерата на телефона ми не е хванала, е силният вятър. Снежна покривка, силен вятър и студ. Качихме се, въпреки това, до хижата, но другарите ни ги нямаше.
Оказа се, че са на х. „Амбарица“ – при -19° и 144 км/ч вятър на билото котките и пикелите са се оказали животоспасяващи.
Това ме накара само да ви припомня нещо, което след една миналогодишна случка повтарям постоянно – планината, приятели, не може да бъде покорена. Тя или ви пуска при себе си, или ви дава знаци да се връщате докато е време. Вслушвайте се в нейните съвети – планината не е човек, но носи своята душа и не винаги е толкова гостоприемна, колкото ни се иска.

Времето може да бъде прогнозирано, така е. Но душата на планината – не. Тя може да ви приканва със слънце и завет, но мигом да промени мнението си и да ви издуха като прашинка от себе си.

Затова преди да слезете от асфалта и да хванете пътеката, вслушайте се в песента на скалите. Погледнете в очите на животните и се вгледайте в танца на дърветата. Те не знаят нашите езици, но ние с доза любов и внимание можем да научим техните. Запознайте се с тях и всеки път ги питайте – може ли? Ако не може – идете си по живо и по здраво.

Планината ще е тук доста по-дълго от нас и това няма да е последната ни възможност да ѝ се насладим.

Обичайте и уважавайте планината. И тя душа носи.