За Северозапада и смъртта

Северозападът е убит преди близо 70 години – горе-долу когато Премиерът Слънце е роден. Защото Северозападът е убит не от какво да е, а от ТКЗС-тата.

Започвам от едно време – изцяло селскостопански район, земята е била поминък на хората. Две неща са правели тогава хората с парите си – пращали са децата си да учат и са купували земя, като второто е носело поминък, а първото – престиж. Кратък пример – цялото ми село в дълбокия Северозапад ме уважава, защото още помнят Велко даскала (прадядо ми). А терминът “мазния влак” се налага още след Първата световна война – тогава ЖП линията София-Видин е изградена и северозападняците започват да карат селскостопанската си продукция в София. Най-силно развит този “бизнес” е бил по времето на Втората световна война, когато пред Централна гара е имало цял незаконен пазар, който макар и малко пресилено, може да се каже, че е спасявал гладуващите по време на войната софиянци.

Един ден, обаче, идва човек от кметството и ти съобщава, че трябва да присъединиш земите си към ТКЗС-то. Ти си спомняш колко поколения преди теб са се изгърбили за тия земи и отказваш. Човекът идва пак, но с двама милиционери. Канят те всеки ден в кметството. Спират образованието на децата ти. Пребиват те до докарването на необратими недъзи. Ти държиш фронта и не си даваш земята – тогава те карат да плащаш. Плащаш за водата, с която поливаш. За пътя, по който минаваш с каруцата. Изорават всичко около нивата ти, за да не можеш да стигнеш до нея. Щото всичко е на ТКЗС-то, а ти се цепиш от колектива.

Не издържаш. Даваш земята си, а децата си пращаш в окръжния град – Видин, Враца, Монтана. Да работят в някой завод. Някой от многото заводи, формирали изкуствения балон на безумната соц индустриализация – бълваща некачествена продукция от непоносимо скъпи суровини, която СССР изкупува на безценица по договор срещу заем. В консервния комбинат разсипаните на земята чушки се събират с лопатата за боклук и се връщат обратно в казана. В “Кремиковци” се ползва съветска руда, карана с кораби до Бургас и влак до София – щото е построен на място с откровено жалки залежи на желязна руда. Тая година полупроводници, догодина – цели! Важното е да има работа за хората.

На пръв поглед всички са доволни – продуктите на индустриализацията и предобрените петилетки се повтарят със същия тон, с който Боко повтаря икономическия растеж и магистралите си. За младите хора от село има нов поминък – завършват инженерно образование и бачкат по заводите. Пари има. Е, магазините са празни – във вторник карат захар, а в петък – брашно, ама какво пък. Поне има пари. А да чакаш години наред за едно “Жигули” – радост за душата!

И стигаме до края на соца – прословутата 89-та, след която “селата умират”. Таратанци. Пука се балонът на неефективната индустриализация. На всички им е ясно, че тия заводи няма как да оцелеят в условия на пазарна икономика, ако не се налеят едни огромни пари в тях. Затова се раздават едни куфарчета, всичко се приватизира, изтърбушва, залага в банки, разграбва и т.н. Възвръщат се максималните възможни суми от всеки паметник на безумната соц индустрия – само че тия суми влизат в нечии джобчета, вместо в бюджета, ама все тая. Хората в Северозапада бяха ключовите в цялата работа. Ако когато са сътворени същите ония ТКЗС-та последните млади хора, останали по селата, са били на по 30 години (щото всичко по-младо е тръгнало да учи и да работи в градовете), то през 1990-та те вече са били на по 60-70 – и познайте, започват да умират. И ето ви ги гърмящите статистики как “демокрацията” и “убиването на заводите” убиват Северозапада – дрън, дрън, та пляс. Затварянето на заводите праща хората в София, а някои връща и обратно в селата.

Но след като 40 години целият регион е разчитал единствено на изкуствено поддържана индустрия за да оцелее, няма как да не се срине в последствие. И не, не оправдавам 55-те милиона за хвърчило – никак даже. Фен съм на оня готин лаф, че “дайте тия 55 милиона за болни деца и кувиози, а ние ще пращаме смс-и и ще събираме капачки за самолет”. Въпросът е да не се отбягва първоизточникът на тая хронична северозападна криза и да не се търси под вола теле.

Честно казано, дори нямам представа какви суми и каква социална политика трябва да бъдат набити в тоя регион, за да живне. Положението там е отвратително – когато местните ти кажат, че всяка вечер се кръстят с молитва утре да не се събудят, когато видиш едно семейство (майка ми и баща ми) да поръчва козунаци за малкото останали пенсионери в селото, когато направиш снимки на бабите и някоя от тях се разреве, защото от 20 години за пръв път се вижда на снимка, когато видиш колко пълни са кафенетата в понеделник в 11 сутринта, щото работа няма, когато си вземеш кебапчета по 37 стотинки от центъра на областен град… тогава осъзнаваш колко по-дълбок е проблемът в тоя край и как дори и да имаше желание, властта едва ли щеше да измисли читав начин да върне нормалния живот на хората там.