Хората са като падащите звезди

Раждат се и умират.
Пътищата им никога не са еднакви, дори посоките им не съвпадат и са все различно дълги.
Някои ти се набиват на очи, други дори не знаеш, че са съществували. Има и такива, за които цял свят говори.
Някои живеят по-дълго, други по-кратко, различно ярки са.
Има искрящи до последно, има и твърде бързо гаснещи.
И щом ги види човек, винаги си пожелава нещо – от това да намери любовта на живота си до това да не му откраднат чантата.
А ти каква звезда си?

1450 метра над морето

Навън е тихо и студено. В пресните 20-на сантиметра сняг лесно се забелязват хилядите стъпки от дребни и не чак толкова дребни горски обитатели.
В далечината леко се загатва рев от стари коли на млади шофьори, възползващи се от промоцията на заледения път.
Коледните лампи на хижата внасят частица топлина в иначе смръзнатата обстановка.
Вътре печката леко припуква. И любовта топли, ама дървата са си дърва, дето се вика. Над 20 градуса в стаята.
И стените се тресат.
Тресат се под звуците на Shine On You Crazy Diamond – същото онова отроче на Pink Floyd, което не помня някога да съм спирал и което никога не ме е карало да намалявам силата на звука – дори обратното.
Защото тази песен не се слуша. Тя се преживява.
А преживяването не може да е тихо.
Преживяването изисква своето място – в съзнанието, във времето и в пространството.
Ако има катерички по околните дървета, най-вероятно слушат. Баба Меца си мисли, че сънува. Бременните кошути си облизват коремите и си мислят – слушай, мами, хубава музика.
Музика, за която няма достатъчно големи колони и достатъчно мощен усилвател.
Музика, която ще звучи в главата ми цял живот.
И в отвъдното, ако го има.
Музика, която ме изгражда като човек.
Музика, която ме развеселява когато съм тъжен и натъжава, когато съм весел.
Музика, която вади непознати и забравени чувства наяве, музика, която ме кара да спра да пиша, да стана и да крещя.
Да почервенея от крещене.
Да се радвам, че няма кого да събудя, няма от кого да ме е срам и да КРЕЩЯ.
Защото само крещенето може да изкара всичките дяволи от душата ти, независимо колко дълбоко са се заровили в нея.
Защото да си крещиш заедно с Флойд е най-успокояващото, уравновесяващо, вдъхновяващо и сближаващо със себе си нещо, което съм правил някога (може би с изключение на колоезденето, в някои негови вариации).
Защото толкова много гений, събран в толкова малко ноти, рядко се намира.
Затова слушайте, хора.
Слушайте и си крещете.
Наздраве.