Силен ли е човекът?

Човекът е сигурен, че е силен. Сигурен е и в това, че е най-силен от всички животни. Когато е вкъщи, когато е зад волана, когато е на работния си стол, дори при зъболекаря – Човекът се чувства силен.

Докато не се стъмни. И няма никой друг. И кучетата не спрат да лаят часове наред. Тогава Човекът се надява да е силен, но силата му е изпарена – останал си е с надеждата. Но и тя не изкарва много.

Човекът излиза навън. Пали най-силния си фенер и обхожда с поглед поляната. Човекът все още се надява да е по-силен от причината за кучешкия лай. Но човекът чува шумове. Чува пукащи клечки под нечии крака. И точно когато се чуди дали не му е време да се прибере обратно вътре, Човекът вижда чифт застинали очи в далечината. Очи, които не мигат. Очи, гледащи право в човешкия фенер.

Тогава човекът разбира. Осъзнава. Приема слабостите си и се прибира, оставяйки надеждата отвън, под звездите. В тъмното. В неизвестното.

До сутринта. Тогава Човекът пак ще е силен.