Шипченската епопея

Не, не тая от 1877-ма. Тая от вчера – 3-ти март 2017-та. Когато за пръв път се качих на Шипка точно на тая дата. Качвал съм се зиме, качвал съм се лете, и с кола, и с колело, и… само на трети март не се бях качвал. Е, качих се вчера и няма да повторя.

Тръгнах с Недко от Велико Търново някъде около 5:00 сутринта – с колелета, през Прохода на републиката (Хаинбоаз), с идеята да хванем организираното изкачване на Шипка от Казанлък. Може би най-позитивното ми впечатление от тоя ден е от шофьорите, които бяха ненормално толерантни към нас през всичките ми 200 км. на пътя тоя ден, почти без изключения. Та поне до Казанлък смятам, че всичко беше чудесно.

Преди с. Шипка – табела. Проход Шипка – затворен! Супер, казвам си, пътят е наш… да, ама не точно. Коли се пускат еднопосочно нагоре и се редят на една километрично-патриотична опашка, след което орди от пешеходци започват да си броят крачките нагоре. Те не очакваха да има колоездачи, ние не очаквахме да има мотористи – бръмчащи, сновящи напред-назад, вдигащи шум и “той може да е затворен, ама аз нали съм с мотор”. Иди-дойди, извъртяхме го – ей го де’й върха.

И там какво? Патреоти! Или патридиоти бяха… Камуфлажни дрешки, кубинки, наметнал нашенски трибагреник като батманското наметало, все едно ще посочи небесата с юмрук и ще литне към Бузлуджа. Руски трибагреник в ръка, а на гърба му – раница с колонка, от която се леят патридиотичните песни на “дългия” – “#КОЙ уши байряка”, ама с възможно най-чалгарските извивки и задължителния кларинет.

Оглеждам се за храна, щото 128 км. на три малки какаови фафли и един банан си казваха своето. Мислех си, че опашките с паркирани коли са дълги… докато не видях опашките за кебапчета. Взех си набързо (след около 40 мин. чакане) едни казанлъшки понички и се “скрих” на спокойствие между паркираните коли в посока Габрово.

Не стига че по принцип не съм “третомартенски фен” покрай всичката русофилия в тоя ден, но тоя “патридиотизъм” просто уби всичко празнично за мен вчера. Добре че беше карането – да пресечеш два пъти Стара Планина с колело в един ден, през два различни прохода, е може би най-празничната ми третомартенска случка въобще изобщо.

Радвам се, че имам колело 🙂

Статистики, закони и смърт на пътя

Тези дни, след фатален случай с колоездач, доста негови (съответно и мои) съмишленици се активизираха с цитиране на статистики и закони, поставяне на най-разнообразни законови искания и т.н.

Разбирам загубата. Разбирам, че сме останали с един страхотен колоездач по-малко. Разбирам мъката на приятелите му, както и всеобщата мъка сред всички нас, които караме колело.

Но редно ли е да допускаме емоциите ни да влияят на гражданската ни активност и поддавайки се на тях да губим обективността си? Не мисля.

Защо трябва да внимаваме със статистиките?

Статистиките са чудесен инструмент. И както всеки друг инструмент, могат да носят позитиви когато се използват правилно и негативи, когато не съобразим какво точно правим с тях. Наляво и надясно се цитират статистики за това как в САЩ имало малко повече смъртни случаи с велосипедисти, отколкото в България, пък имали над 40 пъти повече население. Със същия (не)успех може да се цитира и още една статистика – че в Холандия смъртните случаи сред велосипедисти са 25% от общия брой1, а в България през 2016-та са 4,7%2 – това, за съжаление, по никакъв начин не е показателно. Защото това не е разбираема и пълна статистика, а отделни числа, извадени от някакъв контекст. Защото за нито една от трите държави (САЩ, България и Холандия) никой не е споменал какъв процент от общото движение са велосипедистите.

Иначе казано – нормално е в Холандия смъртните случаи при велосипедистите да са значително по-голям процент от общия брой смъртни случаи на пътя спрямо тези в България, поради един куп фактори:

  • популярността на колоезденето в “ниската земя”;
  • изключителната безопасност на шофирането там;
  • популярност на различните стилове колоездене (не/шосейно);
  • какво ли още не.

Не сравним ли всички тези фактори, ние можем само да си трошим клавиатурите, вадейки числа от контекста им.

Трябва ли да бъде променен Законът за движение по пътищата?

След отбраните и извадени от контекст числа, много хора предлагат “законови промени, които да гарантират сигурността им на пътя” – една от по-големите глупости, които се пишат след инцидента. За съжаление, законите не са нищо повече от добре (или зле) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Един закон сам по себе си няма да спаси никого, не пази никого от нищо и по никакъв начин не би могъл да гарантира каквото и да било. Има закони срещу проституцията, насилието, педофилията, кражбите, убийствата, организираната престъпност и какво ли още не, но те продължават да се случват. Има закон, че за превишаване на скоростта в населено място с над 40 км./ч. глобата е 300 лв. Някой броил ли е колите, каращи в София с 90 км./ч.? Не можете да си представите колко са много.

Малко биха били ограниченията в ЗДП, по-неприложими от предложеното правило за дефинирано минимално отстояние, на което да може МПС да изпревари колоездач. Защото:

  1. Безопасното отстояние на изпреварване няма как да бъде фиксирано, тъй като пряко зависи от пътната обстановка, скоростта на велосипедиста, разликата между неговата скорост и тази на МПС и времето за реакция и на двамата водачи на ППС;
  2. Няма технически и финансово адекватен начин отстоянието на изпреварване да се регулира. Имаше публикувана снимка на велосипед с монтирани ултразвуков сензор за разстояние и “екшън” камера. Първо, законовото обосноваване на подобно импровизирано техническо средство няма да е лесно, дори клони към невъзможно поради използването на “ширпотребни” елементи. Трябва някой да разработи специфично за тази цел устройство, което да подлежи на метрологична проверка, калибрация и сертифициране. Това струва (много) пари. След това трябва да се оборудва КАТ с (какъв брой?) велосипеди с такива устройства (още пари) и да бъде назначена велополиция, на която да се плаща да кара навред из България с единствената цел да чака някой да ги изпревари. Още повече пари.

Това са основанията ми да смятам, че идеята за подобна промяна в ЗДП е абсолютно безпочвена и би останала само и единствено (някак) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Нищо повече.

Решение ли е образованието?

Не и изцяло. Сиреч – няма да намали до нула инцидентите на пътя. Но със сигурност една образователна система, която учи децата на емпатия, инстинкт за съхранение на себе си и околните, елементарна физика и (евентуално) критична мисъл, адски много би увеличила шансовете на участниците в движението да осъзнаят какво правят и какво се случва около тях, спасявайки човешки животи.

Шансът

И въпреки всичко това, по-горе цитираната статистика за Холандия е показно как дори развитата инфраструктура, безкомпромисното правораздаване, добре написаните закони, качественото образование, високият стандарт на живот и изключително велосипедно ориентираният манталитет не предотвратяват инцидентите с колоездачи на пътя.

Винаги ще важи едно правило – че докато има движение, ще има и сблъсъци. Неизбежно е. Хора сме, хората правят грешки, разсейват се, после носят отговорност ако това доведе до нещастен случай. Разберете го, не намесвайте емоциите си в гражданската си активност и не на последно място – пазете се сами, защото никой друг не може да ви опази.

Източници: