Приказка за спасения гущер

Седя си пред къщата на село и си мисля. Колкото по-дълго не съм идвал тук, толкова по-трудно се навивам да дойда. И колкото по-дълго стоя тук, толкова повече се чудя и не разбирам защо това е така.

Чардакът, бидейки една най-обикновена тераса пред трите входа на къщата, не е интересен. Самата къща, обаче, не е за подценяване – малка и скромна, тя стои тук от над 100 години – строена на парче, последната ѝ част е довършена към края на 20-те години на миналия век. Освен стаята на баща ми, но нея не я броя, тъй като тя си е кажи-речи заградена част от чардака.

Та, както споменах преди да се разсея, седя си на тоя чардак и си мисля. Тъкмо сме вечеряли с нашите, с баща ми пием Зайчарско пиво, слушаме щурчетата и се радваме на природата и човешките творения, с които сме я осипали. Стената на къщата откъм двора, например – стена без успоредни ръбове, без прави ъгли, с различен наклон на прозорците, недодялана и всяваща чувство за невинност… тая стена беше стояла тук по-дълго от сумарната възраст на баща ми и майка ми и нищо не е успяло да я събори. Е, крадци бяха замъкнали малката портичка на двора, но ето – днес я сменихме с нова и всичко си е като по старо му. Но цялата тая естествена недодяланост, сама по себе си, по никакъв начин не успява да прекъсне или скъси живота на тукашните човешки творения.

Природата тук е не по-малко впечатляваща. Както навсякъде, и тук тя се опитва да превземе това, което сме ѝ отнели – ей го, старият въжен мост е обрасъл в дървета, крие се като манарче у храсти, а е затворен от едва няколко месеца. Крие се, защото е тих – реката под него колкото и да е урасла, докато има вода, все ще се чува. Чуват се и животинките на двора – безброй душички, всяка вървяща по своя път и гонеща своите задачки. Докато нещо не ги спре – било то друга природна душичка, разположена малко по-нагоре в хранителната верига, или пък някое човешко творение, което природата се опитва да си превземе, но не знае как.

Преди да си приготвим вечерята, всеки сновеше из двора по своите задачки (да не се бъркат със задачките на природните душички) и като по традиция в един момент майка ми се вцепени и с уплашено треперещ глас измърмори:
– Ама тук нещо издава звуци…
– Природа! Нормално е – всяка животинка живее своя живот, търси своята храна и издава своите звуци. Такъв е животът – успокои я баща ми.

И ей го на – седим си сега с него, пием си бирата и аз слушам същите тия звуци – много съм седял тук, а тях като че ли за пръв път ги слушам.

Понеже доста пътувам, карам колело, дори си падам „велохрасталясник“ – практикувам един особено приключенски стил в планинското колоездене, който често води до неочаквано замръкване насред нищото, най-вече насред някакви храсти някъде далеч от вкъщи… та, поради тая причина често си нося раницата на гърба, тъй както всеки охлюв си носи къщичката, и гледам раницата ми винаги да съдържа поне минимално количество важни за оцеляването ми вещи – лаптоп, зарядни за него и телефона, фотоапарат, четка за зъби и челник. И понеже до преди да си отворя бирата тичах из двора (ех, тези задачки), а беше отдавна тъмно, челникът ми вече не беше в раницата, а висеше на врата ми.

Слушам аз странните звуци и нещо ме човърка – не може толкова бързо природата да е измислила някаква нова животинка, която да издава такива звуци. Взех си челника и отидох на разузнаване. Откритието ми, обаче, изглеждаше съмнително – до стената някой е зарязал отрязана отгоре пластмасова бутилка, в която беше паднал безмълвен гущер. Дали за да не му е самотно, дали защото е гладен, голям паяк също се беше наместил вътре. Светках с челника, гледах, побутвах бутилката – само паякът мърдаше, а той едва ли може да издаде звуци като тия, които ми нарушаваха вечерно-природно-бирената идилия.

Върнах си се при Зайчарското пиво и седнах да мисля – дали бутилките не се правят с тесни гърла именно за да не могат невинните гущерчета да попаднат ненадейно в тях и там да намерят края на своя приключенски гущерски живот? Дали изобретателят на кофите и легените не е бил един изключително несъобразителен човек? Дали не трябва да започнем да правим кофите и легените с тесни гърла като на бирените бутилки?

И докато ме мъчат тия тежки житейски въпроси, осъзнах че отново чувам същите странни звуци но тоя път съм убеден, че те идват от опитите на невинния гущер да избяга от създадения от хората капан.

Както и да го погледнем, на мен нищо не ми костваше това да стана, да светна с челника и да изсипя на земята цялото съдържание на отрязаната бутилка. А гущерчето толкова енергично избяга и се скри под каменния зид, като че ли от попадането си в бутилката е стояло вцепенено не толкова от страх, колкото от надеждата, че някой ден ще излезе от там и ще му трябват сили да се прибере под камъка си, да се успокои и да си намери нещо за закуска, вечеря или обяд – все пак знае ли гущерчето кога точно ще бъде освободено?

Върнах се към бирата и пак заслушах природата. Същата природа, с един звук по-малко. И веднага ме загложди друга мисъл – ами ако освобождавайки гущера съм оставил горкия паяк без вечеря и той сега умре от глад? Явно не можем да спасим всички, но можем поне да правим кофите и легените с тесни гърла.