Пролетен инат

Луната е будна и грее,
гората я гледа и пее.
Баба меца се буди
и пита –
кафето къде е?
Снегът си отива,
тревата отвива,
на цветята полека
да отстъпи място,
че да има
на какво да се радва човека.
А той пък, горкия,
затънал във киша до шия,
бута вече стрелките
та бързо да мине –
да текнат реките,
да се разлистят брезите
и всичко да замирише.
Минават си дните,
когато сами си поискат,
когато мързи ги –
да мърдат се стискат.
Ти молиш се – хайде, върви!
Но времето е инат,
то само ще реши
кога твоя креват
през прозореца
ще огреят лъчи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.