Масата

– Тая работа, братко, не може тъй да продължава… – рече Жоро касапина. – Не може и не бива – требе нещо да се стори. Що е имало да се опуща сме опущили вече – требваше преди два-триесе лета некой да стане, да си удари юмрука у гърдите и да викне – ставай, народе, стига спа! Ей го, Борован е спал по Ботево време и още тъй говорят…
– Чакай бре, Жоре, не мой се пали като стърнище на юлски пек! И да беше станал некой, с юмрук, без юмрук, да викне…. кой ще го чуе, бре? Пена зачобръснатата ли? Или я, къде сливата на двора чува по-добре от мене?
– Има кой да чуе, Ивко, има! Мое и да не е у наше село, мое и у Кулско ич да не е… ама има будни ора у тая държава! Верно е – они кадърните още кога требваа визи се качиа по самолетите и излетеха…. Като глухарчета, Ивко – гледаш го убаво, невинно, крехко… тамън са е освободило от оковите на таа пуста земя, навирило се като гладно пиле от гнездото и се озърта налево-надесно да види малко свет. Ама те напъне тебе изотвътре, кихнеш, духнеш му в лицето и оно си…. айде да си траем, оти Гица само ми дудня що съм пцувал много.
– Па щом има будни, стани и викай бре! Тебе поне те знаят ората, нали си касапин – цело село си обиколил, барем и веднъж да беше…. От деца до старци, що е живо, все те знае кой си!
– Я ли да станем? Мене, Иво, само коги ме видат с точилото и ножа, па и таков небръснат… никой нема да ме земе насериозно.
Вървеше им сливовата, и пръжките си ги биваше. Навън виелицата носеше облаци белота насам-натам и не спираше да доизкусурява като скулптор оформилите се преспи – де беше голо, голо си остана от брулещия вятър, а зад всеки загладен вече ръб се криеше дълбока пряспа, която дечурлигата щяха с радост да утъпкат на другия ден.
И стигаше му на Ивко тая малка радост – печка да бумти и да има бутилка, която да сподели с верния си приятел. Само Жоро, селският касапин, не можеше да укроти туй бунтарско пламъче, дето не траеше олигархията в големия град. Той единствен виждаше по-далеч от другите – отвъд оградата си и след табелата за край на селото. И не му даваше мира тая мисъл, че като кръвожадни кърлежи тая сган двулична се е впила в тяхната България и смучеше, но не ей тъй, колкото да облажи – а до последно щеше да смуче, докато и последния капиляр на тая все по-изпита жалка държавица не опре стените си една у друга….

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.