Пресушаването на Шабленското езеро

Това не е моята държава.
Това не е моят народ.

На Витоша хвърлят сол при опесъчаването, над Банско режат гората, по морето разкопават дюни и пресушават езера. ВЕЦ-ове изпиват реките, хвостохранилища “обогатяват” питейни види, бракониерството е доходоносен бизнес за контролните органи. Убиват адвокатската тайна, променят формулата за изчисляване на пенсиите и обезсмислят преференциите при гласуване на избори. Живеят в чужди апартаменти, имат си лични асансьори до гаражите и ние всички дружно плащаме на полицията, за да ги пази от нас самите.

Те не убиват демокрацията, тя е вече мъртва. Мъртво родена, добре наритана за да стане и все така мъртва. Енциклопедичен пример за симбиоза между неработеща държава и неработещо общество – където нито една от двете страни не е на “далавера” другата да проработи, а нищо не е по-важно от далаверата.

Докато ви е страх нещо да не стане, нищо няма да се промени.

Пролетен инат

Луната е будна и грее,
гората я гледа и пее.
Баба меца се буди
и пита –
кафето къде е?
Снегът си отива,
тревата отвива,
на цветята полека
да отстъпи място,
че да има
на какво да се радва човека.
А той пък, горкия,
затънал във киша до шия,
бута вече стрелките
та бързо да мине –
да текнат реките,
да се разлистят брезите
и всичко да замирише.
Минават си дните,
когато сами си поискат,
когато мързи ги –
да мърдат се стискат.
Ти молиш се – хайде, върви!
Но времето е инат,
то само ще реши
кога твоя креват
през прозореца
ще огреят лъчи.

Осем градуса киша

Осем градуса киша навън е.
Ще джапаш и още как?!
Но имай търпение, моля те,
ще запеят пилците пак!
Ти джапаш, аз джапам,
те джапат, ура! Не останаха
у дърварника сухи дърва.
Топи се туй що не мръзне,
писна̀ ми носът да ми зъзне!
Чудиш се що ме четеш, нали?
Проблемът е в тебе, приятелю,
щом зимата е тука все още,
ти смисъл въобще не търсѝ!

Хората са като падащите звезди

Раждат се и умират.
Пътищата им никога не са еднакви, дори посоките им не съвпадат и са все различно дълги.
Някои ти се набиват на очи, други дори не знаеш, че са съществували. Има и такива, за които цял свят говори.
Някои живеят по-дълго, други по-кратко, различно ярки са.
Има искрящи до последно, има и твърде бързо гаснещи.
И щом ги види човек, винаги си пожелава нещо – от това да намери любовта на живота си до това да не му откраднат чантата.
А ти каква звезда си?

1450 метра над морето

Навън е тихо и студено. В пресните 20-на сантиметра сняг лесно се забелязват хилядите стъпки от дребни и не чак толкова дребни горски обитатели.
В далечината леко се загатва рев от стари коли на млади шофьори, възползващи се от промоцията на заледения път.
Коледните лампи на хижата внасят частица топлина в иначе смръзнатата обстановка.
Вътре печката леко припуква. И любовта топли, ама дървата са си дърва, дето се вика. Над 20 градуса в стаята.
И стените се тресат.
Тресат се под звуците на Shine On You Crazy Diamond – същото онова отроче на Pink Floyd, което не помня някога да съм спирал и което никога не ме е карало да намалявам силата на звука – дори обратното.
Защото тази песен не се слуша. Тя се преживява.
А преживяването не може да е тихо.
Преживяването изисква своето място – в съзнанието, във времето и в пространството.
Ако има катерички по околните дървета, най-вероятно слушат. Баба Меца си мисли, че сънува. Бременните кошути си облизват коремите и си мислят – слушай, мами, хубава музика.
Музика, за която няма достатъчно големи колони и достатъчно мощен усилвател.
Музика, която ще звучи в главата ми цял живот.
И в отвъдното, ако го има.
Музика, която ме изгражда като човек.
Музика, която ме развеселява когато съм тъжен и натъжава, когато съм весел.
Музика, която вади непознати и забравени чувства наяве, музика, която ме кара да спра да пиша, да стана и да крещя.
Да почервенея от крещене.
Да се радвам, че няма кого да събудя, няма от кого да ме е срам и да КРЕЩЯ.
Защото само крещенето може да изкара всичките дяволи от душата ти, независимо колко дълбоко са се заровили в нея.
Защото да си крещиш заедно с Флойд е най-успокояващото, уравновесяващо, вдъхновяващо и сближаващо със себе си нещо, което съм правил някога (може би с изключение на колоезденето, в някои негови вариации).
Защото толкова много гений, събран в толкова малко ноти, рядко се намира.
Затова слушайте, хора.
Слушайте и си крещете.
Наздраве.

БДЖ

БДЖ.
3-ти коловоз изток, 22:45, петък вечер.
Първа класа.
Току-що отчаяно си подминал второкласните вагони и с доза нетърпение се насочваш към първокласния. Поглеждаш през вратата му – кенеф… многократно пребоядисван, но все така сив кенеф.
Намираш си купе.
Две места надписани с лепенки с номерца, третото – с маркер. Соц винтове крепят прозореца – всеки със своя спомен от захабената отвертка на завилия го монтажник. Сядаш на червения плюш, въздъхваш дълбоко… и подлакътникът ти се повдига, явно защото някой в съседното купе се е облегнал на неговия такъв.
Наслаждаваш се на ръчката за контрол на парното, поемаш дълбоко въздух и осъзнаваш точно две неща – първото, че си се качил в един своеобразен инженерен паметник, и второто – че тая миризма не можеш току-тъй да я срещнеш днешно време извън родните влакове.
А това са едва първите няколко минути от едно 6-часово пътешествие. Пътешествие не толкова в пространството, колкото във времето…

Какво правим?

Ние лепим плочки накриво.
Трошим си огледалата на колите.
Слагаме по сантиметър по-малко асфалт, за да сложим няколко парчета хартия в джоба си.
Пишем закони, за да не ги спазваме.
Гласуваме за тези, които пишат закони, които не спазват.
Искаме всичко да ни е легално, но се възползваме от връзките си.
Газещите правилата са престъпници, освен ако не сме ние.
Критерийте ни са счупени, когато въобще имаме критерии.
Дори когато критериите ни не се базират само на цвета на кожата.
Дори когато не се базират и само на пола.
Или на вярванията.
Или на религията.
Ние лъжем.
Мажем.
Срамуваме се.
Но само когато другите лъжат.
Ние крием.
Крием лекарствата на болни хора.
Те умират.
Ние продаваме лекарствата.
За да сложим няколко парчета хартия в джоба си.
Какво правим с хартията?
Помагаме някому?
Купуваме лекарства на болния?
Или купуваме айфон.
На някой друг.
От който зависи дали ще се уредим.
С няколко парчета хартия в джоба си.
С която да си купим айфон.
Остават ни стотинки.
С които търкаме билетчета.
С които помагаме на някой да си купи айфон.
Много айфони.
Но ни остават само стотинките, с които сме търкали.
И удовлетворението от търкането.
Купуваме пак.
Търкаме пак.
Лъжем пак.
Пак гласуваме.
Пак за тези, които пишат закони, които не спазват.
Защото ако гласуваме за тези, които спазват законите, ще трябва да ги спазваме и ние.
А ние най-много искаме да се спазват законите.
Повече искаме само да можем да не ги спазваме.
Ние забравяме човещината.
Ние губим и себе си, заедно с нея.
За нас музиката е шум.
Спортът нарушава обществения ред.
На културата шепа стотинки ѝ стигат.
На радиото четири оркестъра са му много.
На нас чалгата ни е тамън.
Ние сме машини.
Ние сме говеда.
Ние не искаме да се обединим.
Ние няма да се обединим.

Аз vs. Джери

Вятърът подухва.
С около два градуса под нулата.
Пълнолуние.
А малък опашат наглец шумка с острата си муцуна някъде в ъгъла.
Дебна го. Вече над 10 минути движението ми се изчерпва само с вдишвания и издишвания.
Тишина.
Прекъсва я шумкане на пликче в отсрещния ъгъл на стаята.
Тръгвам разочаровано натам и виждам с периферното си зрение как дебнатата до ей ся гадина се измъква…
Опитвам се да я настигна и, отново с периферното си зрение, виждам как и втората гадина поема нанякъде.
Не се давам току-тъй.
Прашката е в ръцете ми, заредена с 32-ри калибър сачма.
Дебненето продължава вече час.
Жертви няма.
Взимам си една бира и се предавам…. до утре.
С ново оръжие!!!

Къде ми е шапката?

На всеки термометър, рано или късно, му свършват градусите.
На този пред хижата му свършиха тази сутрин.
Даже гледам, че и му липсват няколко – турил е минус отпред.
Вятърът спи – ветропоказателят не мърда.
Клоните също не мърдат.
И тревичките не мърдат, но при тях е оправдано – и аз като съм покрит със скреж, не ми се мърда много-много.
Кучетата също спят. В къщичката на едното от тях – знаят, че две кучета е по-топло от едно куче.
Мрачно е. Дори леко тъмно.
Само пълзящите по склона облаци мърдат, изглеждайки все едно едната половина на гората си придърпва юргана, за да не ѝ е студено.
Неизбежно е. Ще си търсим шапките.

Есен, есен

На всеки термометър, рано или късно, му свършват градусите.
На този пред хижата му свършиха тази сутрин.
Даже гледам, че и му липсват няколко – турил е минус отпред.
Вятърът спи – ветропоказателят не мърда.
Клоните също не мърдат.
И тревичките не мърдат, но при тях е оправдано – и аз като съм покрит със скреж, не ми се мърда много-много.
Кучетата също спят. В къщичката на едното от тях – знаят, че две кучета е по-топло от едно куче.
Мрачно е. Дори леко тъмно.
Само пълзящите по склона облаци мърдат, изглеждайки все едно едната половина на гората си придърпва юргана, за да не ѝ е студено.
Неизбежно е. Ще си търсим шапките.