Статистики, закони и смърт на пътя

Тези дни, след фатален случай с колоездач, доста негови (съответно и мои) съмишленици се активизираха с цитиране на статистики и закони, поставяне на най-разнообразни законови искания и т.н.

Разбирам загубата. Разбирам, че сме останали с един страхотен колоездач по-малко. Разбирам мъката на приятелите му, както и всеобщата мъка сред всички нас, които караме колело.

Но редно ли е да допускаме емоциите ни да влияят на гражданската ни активност и поддавайки се на тях да губим обективността си? Не мисля.

Защо трябва да внимаваме със статистиките?

Статистиките са чудесен инструмент. И както всеки друг инструмент, могат да носят позитиви когато се използват правилно и негативи, когато не съобразим какво точно правим с тях. Наляво и надясно се цитират статистики за това как в САЩ имало малко повече смъртни случаи с велосипедисти, отколкото в България, пък имали над 40 пъти повече население. Със същия (не)успех може да се цитира и още една статистика – че в Холандия смъртните случаи сред велосипедисти са 25% от общия брой1, а в България през 2016-та са 4,7%2 – това, за съжаление, по никакъв начин не е показателно. Защото това не е разбираема и пълна статистика, а отделни числа, извадени от някакъв контекст. Защото за нито една от трите държави (САЩ, България и Холандия) никой не е споменал какъв процент от общото движение са велосипедистите.

Иначе казано – нормално е в Холандия смъртните случаи при велосипедистите да са значително по-голям процент от общия брой смъртни случаи на пътя спрямо тези в България, поради един куп фактори:

  • популярността на колоезденето в “ниската земя”;
  • изключителната безопасност на шофирането там;
  • популярност на различните стилове колоездене (не/шосейно);
  • какво ли още не.

Не сравним ли всички тези фактори, ние можем само да си трошим клавиатурите, вадейки числа от контекста им.

Трябва ли да бъде променен Законът за движение по пътищата?

След отбраните и извадени от контекст числа, много хора предлагат “законови промени, които да гарантират сигурността им на пътя” – една от по-големите глупости, които се пишат след инцидента. За съжаление, законите не са нищо повече от добре (или зле) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Един закон сам по себе си няма да спаси никого, не пази никого от нищо и по никакъв начин не би могъл да гарантира каквото и да било. Има закони срещу проституцията, насилието, педофилията, кражбите, убийствата, организираната престъпност и какво ли още не, но те продължават да се случват. Има закон, че за превишаване на скоростта в населено място с над 40 км./ч. глобата е 300 лв. Някой броил ли е колите, каращи в София с 90 км./ч.? Не можете да си представите колко са много.

Малко биха били ограниченията в ЗДП, по-неприложими от предложеното правило за дефинирано минимално отстояние, на което да може МПС да изпревари колоездач. Защото:

  1. Безопасното отстояние на изпреварване няма как да бъде фиксирано, тъй като пряко зависи от пътната обстановка, скоростта на велосипедиста, разликата между неговата скорост и тази на МПС и времето за реакция и на двамата водачи на ППС;
  2. Няма технически и финансово адекватен начин отстоянието на изпреварване да се регулира. Имаше публикувана снимка на велосипед с монтирани ултразвуков сензор за разстояние и “екшън” камера. Първо, законовото обосноваване на подобно импровизирано техническо средство няма да е лесно, дори клони към невъзможно поради използването на “ширпотребни” елементи. Трябва някой да разработи специфично за тази цел устройство, което да подлежи на метрологична проверка, калибрация и сертифициране. Това струва (много) пари. След това трябва да се оборудва КАТ с (какъв брой?) велосипеди с такива устройства (още пари) и да бъде назначена велополиция, на която да се плаща да кара навред из България с единствената цел да чака някой да ги изпревари. Още повече пари.

Това са основанията ми да смятам, че идеята за подобна промяна в ЗДП е абсолютно безпочвена и би останала само и единствено (някак) подредени думички, публикувани в Държавен вестник. Нищо повече.

Решение ли е образованието?

Не и изцяло. Сиреч – няма да намали до нула инцидентите на пътя. Но със сигурност една образователна система, която учи децата на емпатия, инстинкт за съхранение на себе си и околните, елементарна физика и (евентуално) критична мисъл, адски много би увеличила шансовете на участниците в движението да осъзнаят какво правят и какво се случва около тях, спасявайки човешки животи.

Шансът

И въпреки всичко това, по-горе цитираната статистика за Холандия е показно как дори развитата инфраструктура, безкомпромисното правораздаване, добре написаните закони, качественото образование, високият стандарт на живот и изключително велосипедно ориентираният манталитет не предотвратяват инцидентите с колоездачи на пътя.

Винаги ще важи едно правило – че докато има движение, ще има и сблъсъци. Неизбежно е. Хора сме, хората правят грешки, разсейват се, после носят отговорност ако това доведе до нещастен случай. Разберете го, не намесвайте емоциите си в гражданската си активност и не на последно място – пазете се сами, защото никой друг не може да ви опази.

Източници:

Миграция на сървъри

Или как си прехвърлям една кофа сайтове от един сървър на друг по бърз и лесен начин и без почти никакви грижи.

Копиране на файловете

Разбира се, тук е полезен добрият ни стар приятел rsync:

rsync -avz /var/www/ root@hans.isld.nl:/var/www
rsync -avz /etc/nginx/sites-available/ root@hans.isld.nl:/etc/nginx/sites-available

Или на по-човешки език – изпращаме съдържанието на web root директорията до тази на новия сървър, компресирайки всичко, показвайки до кой файл сме стигнали и с “комбото” –archive, което запазва файловите атрибути. Същото правим и с виртуалните хостове на nginx.

В зависимост от използваната конфигурация, може да се наложи да се копират и други файлове, като например php.ini.

Копиране на базите данни

След като сме метнали файловете, трябва да преместим и базите данни. До сега го правех с mysqldump и премятане на файлове нагоре-надолу, но този път изрових перфектния начин това да се случи. Първо в ~/.my.cnf на “стария” сървър пишем:

[mysqldump]
user=root
password=secret

На “новия” сървър правим същото, но с [mysql] на първия ред.

И тук следва “магията”:

mysqldump --all-databases | ssh root@hans.isld.nl mysql
mysqldump mysql | ssh root@hans.isld.nl mysql mysql

Създадените (или редактираните) .my.cnf файлове ни позволяват да пускаме mysql/mysqldump без -u и -p параметри, което ни спестява писането на plain text пароли в терминала. Dump-ваме всички бази и директно ги засилваме по SSH до отсрещния MySQL. Втората команда пък копира всички потребители барабар с паролите и правата им.

След като всичко е копирано, остава единствено symlink-ването на готовите виртуални хостове в /etc/nginx/sites-enabled и всичко трябва да работи.

DNS записи за десерт

Последната стъпка в миграцията е прехвърлянето на DNS записите на всеки домейн към новия сървър. Предварително може всичко да се изтества с помощта на /etc/hosts (под Linux) или C:\Windows\system32\drivers\etc\hosts (под Windows). Ако не омажем нищо, по този начин мигрираме цял уеб сървър с практически нулев downtime.

ПП: Важно уточнение е че в моя случай всички прехвърляни сайтове са “собственост” на www-data, ако има добавени потребители, ще трябва да се създадат наново на новия сървър. Също така, ако сред мигрираните сайтове има такива с динамично съдържание, важно е да не се генерира такова след прехвърлянето на базата и преди промяната на DNS записите, за да не зависне некопирана информация на стария сървър.

Gitlab. Ами сега?

Понеже ползвам и Gitlab, ще опиша как протича и процедурата по неговото мигриране. На новия сървър инсталираме Gitlab CE Omnibus, както е описано в документацията им. След това, на стария сървър се възползваме от една благинка, идваща с пакета:

gitlab-rake gitlab:backup:create

Тази прекрасна команда ще архивира всичкото съдържание на Gitlab (без конфигурацията!!!) във /var/opt/gitlab/backups/<име>.tar. Тъй като всичката конфигурация е в /etc/gitlab, и нейното копиране не е ракетна наука:

scp /etc/gitlab/* root@hans.isld.nl:/etc/gitlab

Покатерваме генерирания .tar бекъп на правилното място на новия сървър:

rsync -avz <timestamp>_gitlab_backup.tar root@hans.isld.nl:/var/opt/gitlab/backups/

След като сме изкопирали конфигурацията, трябва да преконфигурираме Gitlab:

gitlab-ctl reconfigure

Това ще натамъни (почти) всичко, след което ще е нужно единствено възстановяването на бекъпа:

gitlab-rake gitlab:backup:restore BACKUP=<timestamp>

Обновяване на Gitlab

В моя случай се оказа, обаче, че версията на стария сървър е 7.х, пък на новия е 8.х и не приема бекъпа. Решението е елементарно:

apt-get update
apt-get install gitlab-ce

…на стария сървър, след което се повтаря процедурата с правенето и възстановяването на бекъпа.

Ако бъдете попитани дали наистина искате да изтриете всички таблици в базата на Gitlab на новия сървър – трийте, не се чудете, инсталацията е нова и празна и няма какво да се счупи 🙂

Използване на правилния nginx

Тъй като Omnibus пакета на Gitlab CE идва с негов си nginx, а новият ми сървър е комбиниран за уеб + Gitlab, ми се налага да го “откача” от единия и да го “закача” на другия уеб сървър.

Няма да описвам процедурата, само ще туря един полезен линк – тук се намира всичката полезна документация по въпроса. Само не забравяйте да добавите www-data към web_server[‘external_users’] в /etc/gitlab/gitlab.rb 🙂

Ти му говориш, оно рупа ли, рупа…

Някъде в началото на миналата година съм писал статия, в която обяснявам как трябвало да се правят бекъпи. Хубаво, умрял някакъв диск, спасил съм някакви неща от него, взел съм си поука. И до там.

В момента всичките ми цифрови снимки от 2003-та до днес са на 1TB refurbished сървърен диск, който е бил ~5 години в production. Няма ги никъде другаде – освен тези от телефона ми, които се sync-ват с Google. Този блог, този с пътеписите ми, портфолиото на сестра ми, един Gitlab и още куп уеб-неща бяха на Xen виртуалка на bob.initlab.org – сървър с “нормален” хардуер и…. един диск. Който (сървър) също реши да умре в един прекрасен момент и сред безвъзвратно загубените неща са MySQL базите данни, хостнати на въпростната виртуалка. Статията, която споменах в началото, бе възстановена от Google cache-а, имам тепърва да възстановявам и от web.archive.org.

Явно има и “трети вид” хора – такива, на които им е горял твърдия диск, ама си питат ушите да правят бекъпи. Затова тоя път попсувах на ум, погледнах с мъка месечния си бюджет и си поръчах HP Microserver Gen8, който вече е “up and running” в Костинброд – с UPS, два Интернет доставчика, (скоро) два 3TB диска в RAID1 и всичко от навсякъде ще се бекъпва постоянно на него.

#сичкишеомрем, но въпреки това – правете бекъпи. Ама сериозно.

Приказка за спасения гущер

Седя си пред къщата на село и си мисля. Колкото по-дълго не съм идвал тук, толкова по-трудно се навивам да дойда. И колкото по-дълго стоя тук, толкова повече се чудя и не разбирам защо това е така.

Чардакът, бидейки една най-обикновена тераса пред трите входа на къщата, не е интересен. Самата къща, обаче, не е за подценяване – малка и скромна, тя стои тук от над 100 години – строена на парче, последната ѝ част е довършена към края на 20-те години на миналия век. Освен стаята на баща ми, но нея не я броя, тъй като тя си е кажи-речи заградена част от чардака.

Та, както споменах преди да се разсея, седя си на тоя чардак и си мисля. Тъкмо сме вечеряли с нашите, с баща ми пием Зайчарско пиво, слушаме щурчетата и се радваме на природата и човешките творения, с които сме я осипали. Стената на къщата откъм двора, например – стена без успоредни ръбове, без прави ъгли, с различен наклон на прозорците, недодялана и всяваща чувство за невинност… тая стена беше стояла тук по-дълго от сумарната възраст на баща ми и майка ми и нищо не е успяло да я събори. Е, крадци бяха замъкнали малката портичка на двора, но ето – днес я сменихме с нова и всичко си е като по старо му. Но цялата тая естествена недодяланост, сама по себе си, по никакъв начин не успява да прекъсне или скъси живота на тукашните човешки творения.

Природата тук е не по-малко впечатляваща. Както навсякъде, и тук тя се опитва да превземе това, което сме ѝ отнели – ей го, старият въжен мост е обрасъл в дървета, крие се като манарче у храсти, а е затворен от едва няколко месеца. Крие се, защото е тих – реката под него колкото и да е урасла, докато има вода, все ще се чува. Чуват се и животинките на двора – безброй душички, всяка вървяща по своя път и гонеща своите задачки. Докато нещо не ги спре – било то друга природна душичка, разположена малко по-нагоре в хранителната верига, или пък някое човешко творение, което природата се опитва да си превземе, но не знае как.

Преди да си приготвим вечерята, всеки сновеше из двора по своите задачки (да не се бъркат със задачките на природните душички) и като по традиция в един момент майка ми се вцепени и с уплашено треперещ глас измърмори:
– Ама тук нещо издава звуци…
– Природа! Нормално е – всяка животинка живее своя живот, търси своята храна и издава своите звуци. Такъв е животът – успокои я баща ми.

И ей го на – седим си сега с него, пием си бирата и аз слушам същите тия звуци – много съм седял тук, а тях като че ли за пръв път ги слушам.

Понеже доста пътувам, карам колело, дори си падам „велохрасталясник“ – практикувам един особено приключенски стил в планинското колоездене, който често води до неочаквано замръкване насред нищото, най-вече насред някакви храсти някъде далеч от вкъщи… та, поради тая причина често си нося раницата на гърба, тъй както всеки охлюв си носи къщичката, и гледам раницата ми винаги да съдържа поне минимално количество важни за оцеляването ми вещи – лаптоп, зарядни за него и телефона, фотоапарат, четка за зъби и челник. И понеже до преди да си отворя бирата тичах из двора (ех, тези задачки), а беше отдавна тъмно, челникът ми вече не беше в раницата, а висеше на врата ми.

Слушам аз странните звуци и нещо ме човърка – не може толкова бързо природата да е измислила някаква нова животинка, която да издава такива звуци. Взех си челника и отидох на разузнаване. Откритието ми, обаче, изглеждаше съмнително – до стената някой е зарязал отрязана отгоре пластмасова бутилка, в която беше паднал безмълвен гущер. Дали за да не му е самотно, дали защото е гладен, голям паяк също се беше наместил вътре. Светках с челника, гледах, побутвах бутилката – само паякът мърдаше, а той едва ли може да издаде звуци като тия, които ми нарушаваха вечерно-природно-бирената идилия.

Върнах си се при Зайчарското пиво и седнах да мисля – дали бутилките не се правят с тесни гърла именно за да не могат невинните гущерчета да попаднат ненадейно в тях и там да намерят края на своя приключенски гущерски живот? Дали изобретателят на кофите и легените не е бил един изключително несъобразителен човек? Дали не трябва да започнем да правим кофите и легените с тесни гърла като на бирените бутилки?

И докато ме мъчат тия тежки житейски въпроси, осъзнах че отново чувам същите странни звуци но тоя път съм убеден, че те идват от опитите на невинния гущер да избяга от създадения от хората капан.

Както и да го погледнем, на мен нищо не ми костваше това да стана, да светна с челника и да изсипя на земята цялото съдържание на отрязаната бутилка. А гущерчето толкова енергично избяга и се скри под каменния зид, като че ли от попадането си в бутилката е стояло вцепенено не толкова от страх, колкото от надеждата, че някой ден ще излезе от там и ще му трябват сили да се прибере под камъка си, да се успокои и да си намери нещо за закуска, вечеря или обяд – все пак знае ли гущерчето кога точно ще бъде освободено?

Върнах се към бирата и пак заслушах природата. Същата природа, с един звук по-малко. И веднага ме загложди друга мисъл – ами ако освобождавайки гущера съм оставил горкия паяк без вечеря и той сега умре от глад? Явно не можем да спасим всички, но можем поне да правим кофите и легените с тесни гърла.

Първата трета регистрационна табела за МПС в България

Ами, успях. Да ми е честита.

Напомням: промените в наредба I-45 на МВР от 2000 г. са обнародвани през юни 2014 г., като промените влизат в сила на 01.06.2015 г. Един месец след влизането в сила (миналото лято) започнах периодично да си пиша с МВР, ГДНП и БИС относно неяснотата и невъзможността за издаване на трета регистрационна табела – каквато вече няколко години използвах, само че издадена в чужбина.

След хилядите разправии – с ГДНП, с БИС, отново с ГДНП и накрая с КАТ, днес станах „горд“ собственик на първата законно издадена трета регистрационна табела за МПС в България.

Процедурата по издаване

Понеже до момента не съм срещал друго описание на процедурата по издаване, ще я опиша тук.

Първо се подава писмено заявление в свободен текст до началника на сектор „Пътна полиция“ в регионалното МВР, в което е регистриран автомобилът, за който ще се издава трета табела. Заявлението трябва да е от името на собственика на автомобила и да съдържа описани данните на собственика, данните на автомобила и данните (марка, модел, евентуално номер) на багажника.

След това се прави визуална проверка от техника на сектор ПП дали багажникът отговаря на техническите изисквания – наличие на място за регистрационна табела, предвидено от производителя, както и собствени светлини. Ако проверката „мине“, се задвижва „задкулисната“ част на процедурата – търкаляне на писма между КАТ, ГДНП и производителя на регистрационни табели, докато „заветната“ такава не стигне в КАТ.

Тогава отново се явявате там, с автомобила и багажника. За да не ви изненадат, както изненадаха мен, носете си двете части на регистрационния талон на автомобила („голям“ и „малък“), полицата за гражданската отговорност и документ за придобиване на багажника – фактура или касова бележка. С тези документи на място се попълва заявление за промяна на регистрацията на МПС, прави се сверка на номера на рамата (неясно защо) и третата табела се монтира на багажника с нит, досущ като тези на задните табели на МПС.

Edit: Забравил съм да отбележа – заплаща се и такса за промяна в регистрацията на автомобила, покриваща преиздаването на двете части на регистрационния талон и регистрационната табела – без комисионите от банката, около 24 лв.

Основни недостатъци

Процедурата е излишно тежка и бавна. В „нормалните“ държави, където подобна практика съществува от години, издаването на третите табели е пренасочено към малки частни производители – на практика в повечето случаи не е важно кой и как е създал табелата, ако тя отговаря на изискванията и се ползва законно. Сиреч, ако е светлоотражаваща и същата като тези на колата – всичко е ОК. Тук процедурата е съизмеримо сложна с тази за регистриране на МПС, ако не и дори по-сложна.

Освен това, някой по горните етажи на структурите на МВР, най-вероятно служител на ГДНП, въобще не се е сетил, че някои хора могат да имат по повече от един багажник и/или повече от един автомобил. Занитването на табелата за багажника прави (теоретично) невъзможно ползването на багажника с друг автомобил, съответно отдаването на такива багажници под наем, както и създава нуждата от закупуване на допълнителен багажник, ако искаме да ползваме такъв с друг автомобил.

Това, което ми е най-трудно да си обясня, е защо държавата се опитва да решава почти несъществуващ проблем – ползването на фалшиви или чужди/неправилни номера за МПС, за законни или не цели, мислейки си че налага достатъчно тежък контрол над издаването им. Ние ли не сме дорасли сами да носим отговорност за идентифицирането на автомобилите си, или държавата не е дорасла да ни даде тази възможност?

Както пееше Гошо Минчев – въпроси напират, не спират, а отговор няма и няма…

Конвертиране на Cisco LWAPP към autonomous

Хайде да драсна и нещо по-техничарско. Имах да конвертирам едно по едно към автономни няколко „lightweight“ AP-та, а понеже процедурата е странно документирана от някакъв индиец, реших со кратце да опиша най-лесния начин да се флашнат. Допуска се, че имате някаква локална мрежа с DHCP и достъп до Интернет, както и сериен кабел, с който да се „закачите“ за AP-то.

Намиране на подходящ IOS image

Първото, което е нужно за флашването на едно AP е правилният firmware. Затова отиваме на cisco.com -> Support & Downloads, откъдето избирайки правилната серия на хардуера достигаме до Download Software страничката за съответния модел – в случая AIR-LAP1141N-E-K9. От тук ни трябват две неща – името на файла и checksum-ата му:

File Name: c1140-k9w7-tar.153-3.JC.tar
...
SHA512 Checksum:
750b607d9ad0613151aaa98ad1c1b620e7a7bc7ae5483e0fbdf1674952c633ef3f4b133c45f6e5ee764a7bfc19afb5180c880130834167f72836e135c75d2451

Следва търсене в Google (или каквато там търсачка ползвате) на файл с точно това име, което сте намерили на сайта на Cisco. Щом си намерите такъв и го изтеглите, задължително смятате checksum-ата и продължавате само ако тя съвпада. Иначе не знаете кой какво е барал в него и дали наистина е това, което ви е нужно.

Добрият стар TFTPD

Следва изтегляне на подходяща за вашата ОС версия на TFTPD, който ви е нужен за „изтеглянето“ на firmware-а на AP-то. Инсталирате, пускате и избирате мрежовия интерфейс, на който DHCP-то е дало адрес. Пускате AP-то и чакате също да си вземе адрес – важното е да са в една мрежа, иначе няма значение какви точно са адресите.

Флашването

Закачате се за конзолата на AP-то, влизате в EXEC mode и пишете:

# debug capwap console cli
# archieve download-sw /force-reload /overwrite tftp://<addr>/<file>

Първата команда е „скрита“ и не подлежи на autocomplete. Както тя сама ще ви предупреди – използва се само при troubleshooting и… когато искате да си флашнете AP-то.

Втората команда е достатъчно self-explanatory – тегли си firmware от посочения TFTP адрес <addr>, търсейки файл с име <file>, като с него overwrite-ва текущия си firmware и след приключване на процеса рестартира устройството (reload). В името на пълнотата, в моя случай адресът изглеждаше така:

tftp://192.168.1.141/c1140-k9w7-tar.153-3.JC.tar

…следва теглене с разархивиране на новия firmware и рестартиране на устройството. По време на процеса ще видите как от време на време AP-то си иска нов адрес от DHCP-то, опитвайки се да си намери контролер – нормално е и не пречи на flash-ването.

За влизане в EXEC mode ще ви трябва default паролата – „Cisco“. От там (или директно от машината с DHCP-то) можете да видите адреса на устройството, а след това с потребител „Cisco“ и парола „Cisco“ можете да се логнете в уеб интерфейса му.

Честито автономно AP и приятно setup-ване 🙂

Третата регистрационна табела – мисия възможна!

След един куп разправии, опити за комуникация с МВР, ГДНП и БИС, първа, втора и трета статия по въпроса в тоя блог, с тази (четвъртата такава) се радвам да съобщя, че издаването на трета регистрационна табела за автомобили с багажници с място за такава, предвидено от производителя, вече не е невъзможно.

Или поне така твърди Тодор Гребенаров, зам. директор на ГДНП:

Във връзка с Ваше писмо, изпратено по електронна поща и заведено с вх. № 328600-10544/2015 г. по описа на ГД ”Национална полиция”, Ви уведомяваме следното:

В Наредба І-45/2000 г. на МВР е посочено, че разпоредбата на чл. 10, ал. 9, влиза в сила от 01.06.2015 г.

Със заповед на Директора на Главна Дирекция „Национална полиция” са утвърдени Вътрешни правила за реда за издаване на трета табела за превозни средства.

Трета табела с регистрационен номер, се издава за превозни средства, на които се монтират багажници за превоз на товари, закриваща задната табела с регистрационен номер и имащи място, определено от производителя за монтаж на табела с регистрационен номер. Издаване на трета регистрационна табела на моторни превозни средства се извършва по реда на чл. 2 от Наредба І-45/2000 г. – по постоянен адрес на собственика физическо лице или по адреса на регистрация на – за стопанските субекти.

За издаване на трета регистрационна табела трябва да подадете писмено заявление до началника на отдел/сектор „Пътна полиция”, където е издадена постоянната регистрация.

Нищо не се споменава за неспазените срокове – от тяхна страна и от страна на БИС, но да се радваме, че работата изглежда като да е свършена.

Честито на всички, а аз тия дни ще отскоча до КАТ да пусна молба.

История на две капли

На две капли, казвам, защото гуми няма. И не е имала скоро. Последните има-няма 40-50 години.

История на две капли, която е стояла и ме е чакала. Дебнела е подходящ момент да се изсипе върху ми с гръм и трясък. Малко по малко ми е намеквано за тая история откакто бях малък – в Египет нещо било печелено с това колело, ама от кого, кога, как – казва ли ти някой? А като си на едноцифрена възраст ти е през жмичката за тия работи.

Само дядо ми е знаел историята на това колело, а дядо вече, за съжаление, нямам. Но колелото историята си я има. Просто не знам дали все още има някой, който да я знае.

Тая вечер казах на баща ми, че съм свалил колелото от тавана и съм го закарал в квартирата си. Че искам да го разглобя до последното винтче и да го реставрирам. Попитах го дали знае нещо за него. Каза ми само едно име – Ненчо Христов. Няколко часа по-късно вече знам.

1957-ма година Ненчо Христов, една от най-емблематичните фигури в историята на българското колоездене, е спечелил обиколката на Египет. Дори има и снимка в нета:

След обиколката на Египет, 1957 г.

При внимателно заглеждане в тая снимка и в колелото, въпреки че от него не е останало много повече от рамка с капли, смея да съм почти сигурен, че наистина иде реч за един и същ велосипед: емблемата на челната тръба, кормилото, спирачките, надписът „Diamant“ с преливането между тъмната и светлата боя, двете плочи отпред със само няколко зъба разлика, педалите с раздвоената метална пластина и кожените каишки, стойката за светлоотразителчето отзад… Всичко това се вижда на историята на две капли, паркирана в килера ми:

История на две капли

И в тоя момент се замислям – как така от малък отраснах на колелото, откъде се е взела тая моя любов към двуколесните безмоторни превозни средства, какво ме кара да се състезавам и защо харча ненормални в чуждите очи пари за колелета, с които да мога да въртя все повече и повече?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че в килера ми ме чака една история на две капли. Която мога да подаря на някой непукистичен музей, която мога да си върна обратно на тавана за моите внуци, или която мога да реставрирам до последния детайл и на която гордо мога да се кача за едно кръгче. А защо не и кръгче из Египет?

И само това ми е в главата. Докато не се сетя, че съм отраснал на колелото, че изпитвам страшна любов към двуколесните безмоторни превозни средства и че ходя да се състезавам.

И само това ми е в главата.

Жив е той, жив е

Ако сте ми слушали достатъчно глупостите, сигурно съм ви споменавал, че първо се научих да пиша на клавиатура, а след това – с химикал. По онова време (~93-та година от миналия век) се самообучавах като компютърен специалист – разглобявах де що видя компютър и пишех командите, които бях виждал баща ми (програмист) да пише. Така успях на 4-годишна възраст да изтрия всичко от служебния му компютър.

Трите дни режим „където те видя, там ще те бия“ научиха както мен, така и него, че бекъпите са нещо важно. Е, явно него малко повече от мен.

В гимназията (НПМГ, профил „Математика и информатика“) нищо хардуерно или сисадминско не съм учил, но пък ни скъсваха от конструктори и деструктори (ООП с C++) и някъде измежду показателите бяха споменали и колко важни са бекъпите. Добре ни научиха там. Е, явно някои малко повече от мен.

В милото ми холандско университетче, където станах „ИТ специалист“ (ти да видиш!) ни повтаряха през ред – бекъпвайте, важно е! Е, явно или не са били достатъчно напористи, или аз съм идиот.

След 500 дни uptime ми се наложи да рестартирам наетия си сървър, разположен в някакъв датацентър някъде в Германия. Той почти запали след рестартирането. И не преди това, а чак тогава се замислих – хубаво, знам че нямам бекъп, но ЗАЩО нямам? Защото, както казва Крокодила:

Има два вида хора – такива, дето им е горял твърдия диск, и такива, на които ще им изгори.

Е, да ми е честито – със засилка скочих от втората в първата група, че даже и не разбрах кога съм скочил. Обаче разбрах колко време ми е нужно да си организирам желязо за сървър, разположен по-близо до мен, да го инсталирам и конфигурирам (благодаря, Крок!), да вдигна първата му виртуалка, да я счупя, да не мога да я подкарам отново, да вдигна втората му виртуалка като заместник на първата и тоя блог да се появи онлайн.

След две седмици липса от онлайн пространството.

Жив е той, жив е, защото сколасах, макар и без бекъп, да мигрирам към новия си сървър. И занапред ще си знам – бекъпвай, Петре, да ти е мирна главата и да не се потиш преди всеки рестарт.

Вземете си бележка, някой ден ще си благодарите.

Душата на планината

Вторият план за тая вечер беше да ги пиша тия работи в тефтера. Тая идея ми хрумна след като първият план (с който вторият няма логическа връзка) се провали.

А първият план беше вчера да се изкача с групата от Карлово до х. „Васил Левски“ и днес рано сутринта да излезем на билото за траверс на запад и слизане на х. „Добрила“. Отказах се доброволно, преди да ме откаже планината – нямам никакъв опит с катерене и планинарство през зимата и се опасявах, че само ще бавя групата. Затова с още един другар решихме днес да се качим от Сопот директно на “ Добрила“.

На снимката се вижда колко ясно беше времето като за сезона. Това, което камерата на телефона ми не е хванала, е силният вятър. Снежна покривка, силен вятър и студ. Качихме се, въпреки това, до хижата, но другарите ни ги нямаше.
Оказа се, че са на х. „Амбарица“ – при -19° и 144 км/ч вятър на билото котките и пикелите са се оказали животоспасяващи.
Това ме накара само да ви припомня нещо, което след една миналогодишна случка повтарям постоянно – планината, приятели, не може да бъде покорена. Тя или ви пуска при себе си, или ви дава знаци да се връщате докато е време. Вслушвайте се в нейните съвети – планината не е човек, но носи своята душа и не винаги е толкова гостоприемна, колкото ни се иска.

Времето може да бъде прогнозирано, така е. Но душата на планината – не. Тя може да ви приканва със слънце и завет, но мигом да промени мнението си и да ви издуха като прашинка от себе си.

Затова преди да слезете от асфалта и да хванете пътеката, вслушайте се в песента на скалите. Погледнете в очите на животните и се вгледайте в танца на дърветата. Те не знаят нашите езици, но ние с доза любов и внимание можем да научим техните. Запознайте се с тях и всеки път ги питайте – може ли? Ако не може – идете си по живо и по здраво.

Планината ще е тук доста по-дълго от нас и това няма да е последната ни възможност да ѝ се насладим.

Обичайте и уважавайте планината. И тя душа носи.