А какво ще стане?

…когато си тръгна от хижата?

Няма значение по чия инициатива. Няма значение с добро или с лошо. Няма значение къде ще отида след това.

Какво ще правя с изтъканата вълнена хижа, с нарисуваната на кухо яйце, с плетената малка червена шапчица, с карикатурата ми с хижата, Рила и Амая?

Какво ще правя с подарените за хижата музикални инструменти, с подарените гоблени, с насочената мобилна антена, с чергите от сватбата на Тина и Киро, с кутията от касовия апарат, надписана като касичка?

Как ще заведа Рила някъде другаде? Там ще има ли лисици, по които да лае? Ще има ли голяма поляна, по която да тича? Ще идват ли други кучета и хора, с които да си играе?

Ще си взема ли с мен 30-те родопски одеала? Ще има ли кой да се завива с тях? Ами “служебните” палатки?

А шейната?

А ще продължа ли да помагам на парковата дирекция? Ако не – те ще ме запомнят ли? С добро или с лошо?

Ще останат ли неизгорени дърва в дърварника? Или някое забравено шише ракия в мазето?

Излизайки с пълен багажник и пълно ремарке през бариерата, ще я затворя ли? Ще гледам ли в огледалото? А последната снимка на изгрев ли ще бъде, или на залез? Поляната зелена ли ще е или бяла?

Тошко дали ще ми помаха с копринено кръпче от терасата пред входа си? Бен дали ще ми лае по колата? Тони дали ще ме покани за една последна бира докато той изпива три водки?

Дали ще има някой дрифтър на Златните, който да напсувам тихичко? Дали ще отворя вратата да вдигна нечия чашка от кафе, захвърлена на банкета?

Заемите се връщат.
Любовта и времето не.

За Северозапада и смъртта

Северозападът е убит преди близо 70 години – горе-долу когато Премиерът Слънце е роден. Защото Северозападът е убит не от какво да е, а от ТКЗС-тата.

Започвам от едно време – изцяло селскостопански район, земята е била поминък на хората. Две неща са правели тогава хората с парите си – пращали са децата си да учат и са купували земя, като второто е носело поминък, а първото – престиж. Кратък пример – цялото ми село в дълбокия Северозапад ме уважава, защото още помнят Велко даскала (прадядо ми). А терминът “мазния влак” се налага още след Първата световна война – тогава ЖП линията София-Видин е изградена и северозападняците започват да карат селскостопанската си продукция в София. Най-силно развит този “бизнес” е бил по времето на Втората световна война, когато пред Централна гара е имало цял незаконен пазар, който макар и малко пресилено, може да се каже, че е спасявал гладуващите по време на войната софиянци.

Един ден, обаче, идва човек от кметството и ти съобщава, че трябва да присъединиш земите си към ТКЗС-то. Ти си спомняш колко поколения преди теб са се изгърбили за тия земи и отказваш. Човекът идва пак, но с двама милиционери. Канят те всеки ден в кметството. Спират образованието на децата ти. Пребиват те до докарването на необратими недъзи. Ти държиш фронта и не си даваш земята – тогава те карат да плащаш. Плащаш за водата, с която поливаш. За пътя, по който минаваш с каруцата. Изорават всичко около нивата ти, за да не можеш да стигнеш до нея. Щото всичко е на ТКЗС-то, а ти се цепиш от колектива.

Не издържаш. Даваш земята си, а децата си пращаш в окръжния град – Видин, Враца, Монтана. Да работят в някой завод. Някой от многото заводи, формирали изкуствения балон на безумната соц индустриализация – бълваща некачествена продукция от непоносимо скъпи суровини, която СССР изкупува на безценица по договор срещу заем. В консервния комбинат разсипаните на земята чушки се събират с лопатата за боклук и се връщат обратно в казана. В “Кремиковци” се ползва съветска руда, карана с кораби до Бургас и влак до София – щото е построен на място с откровено жалки залежи на желязна руда. Тая година полупроводници, догодина – цели! Важното е да има работа за хората.

На пръв поглед всички са доволни – продуктите на индустриализацията и предобрените петилетки се повтарят със същия тон, с който Боко повтаря икономическия растеж и магистралите си. За младите хора от село има нов поминък – завършват инженерно образование и бачкат по заводите. Пари има. Е, магазините са празни – във вторник карат захар, а в петък – брашно, ама какво пък. Поне има пари. А да чакаш години наред за едно “Жигули” – радост за душата!

И стигаме до края на соца – прословутата 89-та, след която “селата умират”. Таратанци. Пука се балонът на неефективната индустриализация. На всички им е ясно, че тия заводи няма как да оцелеят в условия на пазарна икономика, ако не се налеят едни огромни пари в тях. Затова се раздават едни куфарчета, всичко се приватизира, изтърбушва, залага в банки, разграбва и т.н. Възвръщат се максималните възможни суми от всеки паметник на безумната соц индустрия – само че тия суми влизат в нечии джобчета, вместо в бюджета, ама все тая. Хората в Северозапада бяха ключовите в цялата работа. Ако когато са сътворени същите ония ТКЗС-та последните млади хора, останали по селата, са били на по 30 години (щото всичко по-младо е тръгнало да учи и да работи в градовете), то през 1990-та те вече са били на по 60-70 – и познайте, започват да умират. И ето ви ги гърмящите статистики как “демокрацията” и “убиването на заводите” убиват Северозапада – дрън, дрън, та пляс. Затварянето на заводите праща хората в София, а някои връща и обратно в селата.

Но след като 40 години целият регион е разчитал единствено на изкуствено поддържана индустрия за да оцелее, няма как да не се срине в последствие. И не, не оправдавам 55-те милиона за хвърчило – никак даже. Фен съм на оня готин лаф, че “дайте тия 55 милиона за болни деца и кувиози, а ние ще пращаме смс-и и ще събираме капачки за самолет”. Въпросът е да не се отбягва първоизточникът на тая хронична северозападна криза и да не се търси под вола теле.

Честно казано, дори нямам представа какви суми и каква социална политика трябва да бъдат набити в тоя регион, за да живне. Положението там е отвратително – когато местните ти кажат, че всяка вечер се кръстят с молитва утре да не се събудят, когато видиш едно семейство (майка ми и баща ми) да поръчва козунаци за малкото останали пенсионери в селото, когато направиш снимки на бабите и някоя от тях се разреве, защото от 20 години за пръв път се вижда на снимка, когато видиш колко пълни са кафенетата в понеделник в 11 сутринта, щото работа няма, когато си вземеш кебапчета по 37 стотинки от центъра на областен град… тогава осъзнаваш колко по-дълбок е проблемът в тоя край и как дори и да имаше желание, властта едва ли щеше да измисли читав начин да върне нормалния живот на хората там.

Пресушаването на Шабленското езеро

Това не е моята държава.
Това не е моят народ.

На Витоша хвърлят сол при опесъчаването, над Банско режат гората, по морето разкопават дюни и пресушават езера. ВЕЦ-ове изпиват реките, хвостохранилища “обогатяват” питейни види, бракониерството е доходоносен бизнес за контролните органи. Убиват адвокатската тайна, променят формулата за изчисляване на пенсиите и обезсмислят преференциите при гласуване на избори. Живеят в чужди апартаменти, имат си лични асансьори до гаражите и ние всички дружно плащаме на полицията, за да ги пази от нас самите.

Те не убиват демокрацията, тя е вече мъртва. Мъртво родена, добре наритана за да стане и все така мъртва. Енциклопедичен пример за симбиоза между неработеща държава и неработещо общество – където нито една от двете страни не е на “далавера” другата да проработи, а нищо не е по-важно от далаверата.

Докато ви е страх нещо да не стане, нищо няма да се промени.

Пролетен инат

Луната е будна и грее,
гората я гледа и пее.
Баба меца се буди
и пита –
кафето къде е?
Снегът си отива,
тревата отвива,
на цветята полека
да отстъпи място,
че да има
на какво да се радва човека.
А той пък, горкия,
затънал във киша до шия,
бута вече стрелките
та бързо да мине –
да текнат реките,
да се разлистят брезите
и всичко да замирише.
Минават си дните,
когато сами си поискат,
когато мързи ги –
да мърдат се стискат.
Ти молиш се – хайде, върви!
Но времето е инат,
то само ще реши
кога твоя креват
през прозореца
ще огреят лъчи.

Осем градуса киша

Осем градуса киша навън е.
Ще джапаш и още как?!
Но имай търпение, моля те,
ще запеят пилците пак!
Ти джапаш, аз джапам,
те джапат, ура! Не останаха
у дърварника сухи дърва.
Топи се туй що не мръзне,
писна̀ ми носът да ми зъзне!
Чудиш се що ме четеш, нали?
Проблемът е в тебе, приятелю,
щом зимата е тука все още,
ти смисъл въобще не търсѝ!

Хората са като падащите звезди

Раждат се и умират.
Пътищата им никога не са еднакви, дори посоките им не съвпадат и са все различно дълги.
Някои ти се набиват на очи, други дори не знаеш, че са съществували. Има и такива, за които цял свят говори.
Някои живеят по-дълго, други по-кратко, различно ярки са.
Има искрящи до последно, има и твърде бързо гаснещи.
И щом ги види човек, винаги си пожелава нещо – от това да намери любовта на живота си до това да не му откраднат чантата.
А ти каква звезда си?

1450 метра над морето

Навън е тихо и студено. В пресните 20-на сантиметра сняг лесно се забелязват хилядите стъпки от дребни и не чак толкова дребни горски обитатели.
В далечината леко се загатва рев от стари коли на млади шофьори, възползващи се от промоцията на заледения път.
Коледните лампи на хижата внасят частица топлина в иначе смръзнатата обстановка.
Вътре печката леко припуква. И любовта топли, ама дървата са си дърва, дето се вика. Над 20 градуса в стаята.
И стените се тресат.
Тресат се под звуците на Shine On You Crazy Diamond – същото онова отроче на Pink Floyd, което не помня някога да съм спирал и което никога не ме е карало да намалявам силата на звука – дори обратното.
Защото тази песен не се слуша. Тя се преживява.
А преживяването не може да е тихо.
Преживяването изисква своето място – в съзнанието, във времето и в пространството.
Ако има катерички по околните дървета, най-вероятно слушат. Баба Меца си мисли, че сънува. Бременните кошути си облизват коремите и си мислят – слушай, мами, хубава музика.
Музика, за която няма достатъчно големи колони и достатъчно мощен усилвател.
Музика, която ще звучи в главата ми цял живот.
И в отвъдното, ако го има.
Музика, която ме изгражда като човек.
Музика, която ме развеселява когато съм тъжен и натъжава, когато съм весел.
Музика, която вади непознати и забравени чувства наяве, музика, която ме кара да спра да пиша, да стана и да крещя.
Да почервенея от крещене.
Да се радвам, че няма кого да събудя, няма от кого да ме е срам и да КРЕЩЯ.
Защото само крещенето може да изкара всичките дяволи от душата ти, независимо колко дълбоко са се заровили в нея.
Защото да си крещиш заедно с Флойд е най-успокояващото, уравновесяващо, вдъхновяващо и сближаващо със себе си нещо, което съм правил някога (може би с изключение на колоезденето, в някои негови вариации).
Защото толкова много гений, събран в толкова малко ноти, рядко се намира.
Затова слушайте, хора.
Слушайте и си крещете.
Наздраве.

БДЖ

БДЖ.
3-ти коловоз изток, 22:45, петък вечер.
Първа класа.
Току-що отчаяно си подминал второкласните вагони и с доза нетърпение се насочваш към първокласния. Поглеждаш през вратата му – кенеф… многократно пребоядисван, но все така сив кенеф.
Намираш си купе.
Две места надписани с лепенки с номерца, третото – с маркер. Соц винтове крепят прозореца – всеки със своя спомен от захабената отвертка на завилия го монтажник. Сядаш на червения плюш, въздъхваш дълбоко… и подлакътникът ти се повдига, явно защото някой в съседното купе се е облегнал на неговия такъв.
Наслаждаваш се на ръчката за контрол на парното, поемаш дълбоко въздух и осъзнаваш точно две неща – първото, че си се качил в един своеобразен инженерен паметник, и второто – че тая миризма не можеш току-тъй да я срещнеш днешно време извън родните влакове.
А това са едва първите няколко минути от едно 6-часово пътешествие. Пътешествие не толкова в пространството, колкото във времето…

Какво правим?

Ние лепим плочки накриво.
Трошим си огледалата на колите.
Слагаме по сантиметър по-малко асфалт, за да сложим няколко парчета хартия в джоба си.
Пишем закони, за да не ги спазваме.
Гласуваме за тези, които пишат закони, които не спазват.
Искаме всичко да ни е легално, но се възползваме от връзките си.
Газещите правилата са престъпници, освен ако не сме ние.
Критерийте ни са счупени, когато въобще имаме критерии.
Дори когато критериите ни не се базират само на цвета на кожата.
Дори когато не се базират и само на пола.
Или на вярванията.
Или на религията.
Ние лъжем.
Мажем.
Срамуваме се.
Но само когато другите лъжат.
Ние крием.
Крием лекарствата на болни хора.
Те умират.
Ние продаваме лекарствата.
За да сложим няколко парчета хартия в джоба си.
Какво правим с хартията?
Помагаме някому?
Купуваме лекарства на болния?
Или купуваме айфон.
На някой друг.
От който зависи дали ще се уредим.
С няколко парчета хартия в джоба си.
С която да си купим айфон.
Остават ни стотинки.
С които търкаме билетчета.
С които помагаме на някой да си купи айфон.
Много айфони.
Но ни остават само стотинките, с които сме търкали.
И удовлетворението от търкането.
Купуваме пак.
Търкаме пак.
Лъжем пак.
Пак гласуваме.
Пак за тези, които пишат закони, които не спазват.
Защото ако гласуваме за тези, които спазват законите, ще трябва да ги спазваме и ние.
А ние най-много искаме да се спазват законите.
Повече искаме само да можем да не ги спазваме.
Ние забравяме човещината.
Ние губим и себе си, заедно с нея.
За нас музиката е шум.
Спортът нарушава обществения ред.
На културата шепа стотинки ѝ стигат.
На радиото четири оркестъра са му много.
На нас чалгата ни е тамън.
Ние сме машини.
Ние сме говеда.
Ние не искаме да се обединим.
Ние няма да се обединим.

Аз vs. Джери

Вятърът подухва.
С около два градуса под нулата.
Пълнолуние.
А малък опашат наглец шумка с острата си муцуна някъде в ъгъла.
Дебна го. Вече над 10 минути движението ми се изчерпва само с вдишвания и издишвания.
Тишина.
Прекъсва я шумкане на пликче в отсрещния ъгъл на стаята.
Тръгвам разочаровано натам и виждам с периферното си зрение как дебнатата до ей ся гадина се измъква…
Опитвам се да я настигна и, отново с периферното си зрение, виждам как и втората гадина поема нанякъде.
Не се давам току-тъй.
Прашката е в ръцете ми, заредена с 32-ри калибър сачма.
Дебненето продължава вече час.
Жертви няма.
Взимам си една бира и се предавам…. до утре.
С ново оръжие!!!